Път за никъде

Някъде в Америка, много хиляди години преди Новата ера.

Ахав хвърли още едно дърво в огъня. После продължи да подостря парче камък като за целта го удряше с друг. В дъното на пещерата бебето не спираше да плаче. Майка му му беше дала да смуче парче кожа, но това не го успокояваше. Отвън, в тъмнината се дочу ревът на саблезъбия тигър. Ахав пробва остротата на камъка с пръст, остана доволен и го привърза към дълъг прът. Дървата привършваха, валеше силен дъжд, а бебето не спираше да плаче. Ярка светкавица освети гората. Мярна се силуетът на дебнещия тигър. Дали беше само един? Засега само огънят го спираше да атакува.

И последната съчка догоря. Ахав се изправи и застана пред входа на пещерата с копието в ръка. Тигърът бавно се приближи, изръмжа и скочи към него. Мъжът вдигна копието, но не улучи. Тигърът го прескочи и с рев се втурна в пещерата. Скоро писъците и ревът на бебето спряха. Ахав лежеше до входа, все още стискайки копието си. Саблезъбият се беше заситил, мина бавно покрай мъжа и потъна в тъмнината на нощта. Още една светкавица озари отдалечаващия се звяр.

На сутринта Ахав се изправи и тръгна по новия си път.

Хавана, Куба, 1996 г.

Ако идвате от изток, ще навлезете в сърцето на Хавана през дълъг тунел, над който се извисява крепостта, пазела пристанището по времето на испанското владичество. Тунелът ще ви изведе на крайбрежния булевард „Малекон“, в който се разбиват бурните вълни на Атлантическия океан. Ако се вгледате наляво, ще зърнете купола на Капитолия, в който пък се е помещавало Правителството преди Социалистическата революция. Продължете направо, подминете няколко билборда с лозунг „Viva la revolucion!“ („Да живее революцията!“) и образите на Че Гевара и Фидел Кастро на преден план, и скоро ще зърнете величествената сграда на хотел „Национал“. След още един тунел и лека отбивка вдясно, ще се озовете на Първа улица. Вървете по нея, подминете кинотеатър „Карл Маркс“ (навремето в него се излъчваха филми за нинджи) и от дясната ви страна ще започнат да се редят къщи, опрели се току в океана. Една от последните от тях, преди да стигнете до „Националния аквариум на Куба“, е вашата цел. Тук ви съветвам да поспрете, да минете в двора между къщата и океана и да погледате.

Часът е пет следобед, морето е спокойно и на шезлонг под чадър, пазещ го от припичащото слънце, лежи чернокож мъж. На малката масичка до него стои чаша и запотена кана с течност, в която плуват зелени листенца – прочутия коктейл Мохито. Човекът се вглеждаше в морската шир и в облаците, идващи откъм Флорида, докато ентусиазирано момче не прекъсна заниманието му.

– Чичо Хосе, виж какво намерих!  

– Какво, момче?

– Кост!

– Хм, това е тазобедрена кост от малко дете. Много е стара. Виж тук, Мигел, виж тези белези! Това са следи от зъби. Не са на човек… Някакво животно с големи зъби. Нещо е изяло детето, Мигел. Колко ли е стара тази кост? Къде я намери?

– Под основите на съборената къща. Булдозерите я изкараха на повърхността. Какво да правя, да я занеса ли в полицията?

– Няма смисъл, ако е имало престъпление, то е станало преди хиляди години. Запази си я!

– Не, задръж я ти, мен тръпки ме побиват. Какво ли се е случило на детето? – Момчето седна на земята и се загледа в облаците. – Ще замина, чичо Хосе! Нека порасна още една-две години и ще замина. Ще поема по пътя.

– Къде ще отидеш, дете?

– Ще избягам! Може би в Америка, само на 40-50 километра е! Мога да прекося океана, седнал на автомобилна гума.

– И после какво? – Хосе отпи от чашата и си наля нова.

– Ще започна нов живот. Не ти ли се иска да заминеш?

– Разбира се, че не! Какво ми липсва тук? Слънце си имам, и мохито си имам.

– Чичо, бедни сме – момчето понижи глас, – а и този Фидел тласка държавата към пълна разруха…

– Като станеш по-богат какво ще се промени? Слънцето пак ще е същото. И мохитото ще си е същото. Жени ли искаш? Те не се купуват с пари, приятелче. Но какво ти говоря, като бях млад и аз се палех като теб. Скоро сам ще разбереш.  

– Защо не се опитваме да променим света?

– Защото не можем да променим всичко! И не си струва да се ядосваш за това, което не зависи от теб! Преди десетина години, дадох подобен съвет на младеж като теб. Дано ме е послушал и сега да е щастлив.

– Чичо Хосе, говориш примиренчески!

– Не, казвам моята философия! Поради нея сега съм щастлив. А ти, ако искаш, тръгвай по пътя си! Ще прибера костта в къщата.

София, България, 2015 г.

Огледах за последно апартамента, хванах двата куфара и заслизах надолу. Шофьорът ги сложи в багажника и запали двигателя.

– Летището?

– Летището.

– Терминал 2?

– Същият.

– Нов емигрант?

– Не точно.

– Май не си разговорлив.

– Мисля си разни работи.

– Искаш ли да сменя станцията?

– Да, Азис не ми е любимият певец.

На другата станция Иги Поп пееше песента си „Пътникът“. Тук вече се усмихнах:

– Колко тематично!

– Закъде заминаваш друже?

– Куба.

– Малеее, много далече, бре! Ще работиш ли там?

– Ами, може би. Но основно отивам, за да благодаря на един човек.

– Само затова? Защо не му се обади по телефона?

– Не е същото, както при живия контакт.

– Ама и твоята не е лесна. Гледай какви пички са се наредили тук! – шофьорът подсвирна, докато подминавахме нощното заведение „Син сити“.

– Греховният град – усмихнах се. – Всички сме грешни, приятелю, едни по-малко, други повече. И всички сме пътници.

– Поне ще се наядеш на банани. За какво трябва да благодариш? Да не отиваш заради жена? Охооо, някоя мулатка, а?

– Не, мъж е, стар негър.

– Човече, сигурен ли си, че трябва да пътуваш? Да не ме послъгваш? Ако не ми платиш, да знаеш, че…

– Спокойно, имам пари.

На таблото беше поставена книга. Вдигнах я, а Дан Браун ме погледна любопитно от задната корица.

– Четеш ли?

– Напоследък не. Пиша.

– Айдеее, имаме си писател. Ще търсиш вдъхновение под някоя палма, а? Хехехе! Виж, пак са разкопали! Мамицата им, скапана държава! – пътят беше затворен.

– Не се ядосвай! Това няма да поправи пътя.

– А какво? Сега ще обикаляме! Не ми каза за какво трябва да благодариш на негъра?

– За един съвет, даден ми преди тридесет години.

– Ти занасяш ли ме? – шофьорът се вторачи в мен.

– Внимавай, има коли отпред. Не те занасям. Затова ще измина пътя до там. Може и да попиша под някоя палма.

Стигнахме до летището и шофьорът помогна да свалим куфарите от багажника. Влезе в купето, надраска нещо на едно листче и се върна. Подаде ми написан адрес и мокра кърпичка „Българска роза“.

– Странен си, но те харесвам! Ще ми изпратиш ли картичка от Куба? Гледал съм острова по телевизията, но е друго да имам нещо истинско от там. А тази кърпичка бях забравил в старата си ЛАДА, на поне тридесет години е. Вече не се произвеждат такива. Сигурно и не мирише, но нека ти е спомен от родината. Ще се върнеш ли някога?

– Не знам! Благодаря за подаръка!

– Ще ми кажеш ли какъв съвет ти е дал негърът?

– Ще ти го напиша в картичката.

– Да не забравиш! И след тридесет години  трябва да те намеря, за да ти благодаря, така ли?

– Точно така! Довиждане! До след тридесет години.  

Хавана, Куба, 2015 г.

Бях се подготвил от София и успях да наема имота, намиращ се точно до „Розовата перла“. Така наричаше Хосе малката си къщичка, боядисана цялата в розово. Дори не знаех дали е жив, не знаех какво се е случило с него. Още първия ден го видях, побелял и остарял, да лежи на шезлонг и съзерцава океана. Гледах го и мислех за живота, а той спокойно си пийваше мохито – любимото му питие. Чудех се как да се появя пред него, какво да му кажа.

На следващия ден шезлонгите бяха два, а на масичката се бе появила втора чаша. Гледах блажената му физиономия, гледах и облаците от Флорида. На третия ден отидох да похапна в любимия бар на Ърнест Хемингуей и накрая се престраших.

Още като чу приближаващите стъпки, побелелият Хосе проговори без да се обръща:

– Мислеше, че не съм те видял ли, амиго? Още първия ден те познах. Всъщност, говедо такова, защо не се обади толкова години? Сядай! – Хосе напълни втората чаша от каната.

– Нося ти подарък. Ароматна кърпичка.

– Трогателно! Кажи ми какво става с теб?

– Не зная… Сякаш се бях загубил по едно време… Накъде вървим, Хосе?

– Не зная защо, мине се не мине година и все някой ме пита това. Какво търсите вие?

– Накъде пътуваме?

– Момче, стар съм вече, трудно ставам. Влез в къщата, в шкафа до вратата има една кост. Донеси я!

В Розовата перла бе приятно хладно. Всичко бе подредено, Хосе не обичаше безпорядъка. Намерих лесно пожълтялата кост.

– Разгледай внимателно този кокал, младежо. Той е на хиляди години. На малко дете е, най-вероятно е нямало и годинка. Видя ли следите от зъби? Не си, ти не си лекар и не разбираш. Ето ги… Това дете е било изядено от диво животно! То дори не е имало шанса да поеме по житейския си път. А ти се оплакваш! Наистина ме ядосваш сега! Не знаеш закъде пътуваш ли? За никъде! Нашите пътища винаги водят към никъде, амиго.

– Хосе, работи ли още пощата на съседната пресечка?

– Разбира се! Тук нещата почти не се променят! Писмо ли ще пишеш? На любимата?

– Ще пратя картичка на един познат…

– Върни се за вечеря, ще правя огретен. А пък утре може да ми сготвиш някое българско ястие. Какво ще пишеш на приятеля си?

– Ще му дам съвета, който ми даде и ти, когато бях млад. Да приемам живота наполовина на сериозно.

Пет минути

           

5 минути.

Мислех да си избера трюфели, защото никога не съм ял, но сигурно нямаше да ми ги осигурят. А пък и ги смятам за прекалена глезотия. Затова вчера, след дълги размисли, се спрях на пилешки бутчета и ориз с къри. За десерт – палачинки със сладко от ягоди. Също като тези, които ми правеше мама в неделя, когато бях малък. Тогава закусвах пред черно-белия телевизор, докато гледах детското предаване. Като споменах черно-бяло се сетих и за филмите на Чарли Чаплин. Как само съм се смял на тях като дете! Коремът ме заболяваше. Преди няколко години се опитах да изгледам „Треска за злато“ и видях само един анахронизъм. Не се засмях дори на танца с хлебчетата. Почудих се, защо изобщо съм намирал тези филми за смешни? По-глупави ли сме били преди време? По-ограничени? Сега сме залети с информация и не се смеем на нищо. Нещо май се е сбъркало в този свят. Не знам защо мисля за това точно сега, но не мога да изгоня мислите от главата си. Покапах се с малко сладко, скоро ще започне да лепне. Няма значение.

4 минути.

Казват ми, че трябва да изляза. Пет човеци са, има и свещеник. Той ме пита, дали искам да се изповядам пред Бога. Гледам го с празен поглед и просто махам с ръка. Не знам кой е моят Бог, така и не го намерих. Не че някога съм имал желание да го търся, де. Щом някой така старателно се крие, значи не му е читава работата.

В коридора е студено. Това ми навя спомен за зимите, когато се спускахме с дървени шейни. Едно време имаше много сняг, помните ли? Големи преспи, а аз бях увит в грейка и шал. Късно вечер уличните лампи придаваха жълтеникъв, мистичен изглед на искрящата зима. Научих значението на думата „мистичен“ доста по-късно, но си спомням в детайли приказната картина. Поглъщах с жаден поглед красотата, за която тогава не разполагах с думи да опиша, а сега няма и на кого.

Свещеникът върви до мен, а черното му расо ме дразни и потиска. Не разбирам облеклата на свещенниците. Нали уж Бог е любов, защо тогава не се обличат по-весело, както подхожда на любовта? Интересен въпрос, над който няма да имам време да разсъждавам.

3 минути.

Наближаваме вратата и забавям крачка. Цялата група също се забавя. Не извръщам поглед, но със сигурност изглеждат гузни.

Когато за пръв път правих любов, изпитах странна смесица от емоции. Екстаз, последван от притеснение и чувство за вина. Затова, че с момичето сме направили нещо... нередно? Сутринта станахме, облякохме се без думи и тя просто си отиде. След това се виждахме няколко пъти, но никой не обели и дума за случилото се. Аз от срам, защото още бях млад, а тя не знам по каква причина. Престъпление ли бяхме извършили, така и не разбрах. Е, това беше много отдавна, с времето нещата се промениха. Но все пак не съм забравил преживяването от първия път, още повече, че си го спомням точно сега.

Стигаме до вратата и се сепвам. За какво да мисля? Имам още малко време, стига съм се отдавал на спомени. Не може ли точно сега да измисля нещо умно?

2 минути.

Ако е имало нещо много мъдро, което е можело да ми хрумне, щяло е да стане досега. Единственото умно, което съм сътворявал някога е това, заради което сега съм тук. Поне така си мисля. Металната врата с решетъчно прозорче се отвори с леко скърцане. Сигурно е много тежка, за да не може да избяга никой през нея.

Нова мисъл породи съмнение! Не съм убеден, че извършеното убийство ще спомогне за развитието на обществото. Но това времето ще покаже – то е най-добрият съдник. Успокоен седнах на кожен стол. Интересно, не знаех, че тези столове са с мека облегалка.

Може пък моята постъпка да промени хода на историята, кой знае? Със сигурност ще ме пишат в учебниците, това е ясно. А пък и скоро ще си намерят нов президент, изборите вече са насрочени. Ех, поне името ми да беше по-необичайно, ама карай да върви. И така ще го запомнят.

Стената отпред е зелена. Също като лятна гора, прошепваща тайни след въпросите на закачливия ветрец. Чухте ли какво си помислих? Не сте, разбира се, никой не ме чува, защото не говоря. За първи път се изказах поетично, но сега ли е моментът да стана поет? И за това нямам време. Ей, Вапцаров е написал последния си стих върху стената на килията! Или поне така помня. Да се бях сетил вчера да пиша стихове, сега вече е късно.

1 минута.

Питат ме за последни думи. Какво да кажа? Каквото съм имал, съм го казал, а повечето съм го и направил. Няма да се жалвам и разкайвам сега. Всичко свърши. И да се разплача не става, очите ми са сухи. Усмихвам се, защото виждам нещо. В зелената шумоляща гора пред мен пробяга сърна. Кимнах натам, но никой друг не я видя.

Черното расо ме гледа със страдалчески поглед. Преиграва и ме дразни. Някой зад мен постави мокра гъба на главата ми. Преди да наденат качулката, през капчиците вода,  забелязвам в гората ушите на заек. Дали ще подскочи, за да го видя целия?

Вече не виждам нищо.

0 минути.

Отвисоко хората изглеждат странни. Виждам опулените им погледи. Пълно мълчание, докато лекарят проверява тялото ми. „Мъртъв е!“ казва той и чувам въздишки от присъстващите. Един от надзирателите, който по време на цялата процедура гледаше към стената, сега обърна очи нагоре. Точно към мен. Едва ли ме вижда, мисля, че търси нещо друго. Това, което аз не потърсих никога. Издигам се все по-високо, а той приседнал на стол, продължава да гледа към мен. През мен и нагоре.

 

Изпепеляване

Вие не бихте посмели да надзърнете там! Не бихте повдигнали капака на дървената кутия от отдавна изпушени пури, скътала в утробата си множество непотребни вече хартийки. Там е вашето минало, там е вашият живот. Готови ли сте да изживеете живота си отново? Надали! Затова никога, повтарям, никога не повдигайте капака на вашата кутия със спомени. Само безумци като мен биха се впуснали в това ненужно приключение.

Аз отворих моята кутия. Защото съм луд. И защото на капака, под красива картинка на целуващи се влюбени, беше отпечатана марката „Ромео и Жулиета“. Бях забравил този надпис, а всяка любов е романтична, нали? И така, с доза неразумност, подправена със шепа романтика и две щипки любопитство, повдигнах капака на кутията, захвърлена от години на тавана.  

Най-отгоре се мъдри зелената ми военна книжка. Ако знаете колко съм млад, уплашен и плешив на снимката, ще ви заболят коремите от смях. Малко след като се уволних с ранг редник, закриха редовната военна служба. Ако се бях насилил да повторя някой курс в университета, щях да си спестя привилегията да съм част от родната казарма и нямаше да имате честта един бъдещ писател да пази неприкосновеността на Републиката. Не че през едногодишния ми престой там съм пазил нещо много значимо – единствено стари съветски танкове, които дори магьосник би привел трудно в движение.

Следва я поздравителна картичка от Черноморието. Кога за последно сте виждали пощенска картичка? Не, не търсете, казах ви да не отваряте старите си кутии. На гърба на моята картичка пише „Поздрави от слънчева Варна! Тук е страхотно и всички бачкат за нас. Поздрави: Силвана и Боряна“. Бачкат? Този израз е от времената на мутрите. Защо не съм изхвърлил картичката досега? Защото, над подписите, Силвана е запечатала своята целувка с червило. Ярко и неизбледняващо, както беше модерно тогава. Няма да я изхвърля, та кой би захвърлил с лека ръка двадесетгодишна целувка. Но за военната книжка ще се замисля.

Размислих, няма да хвърля и книжката. Това е спомен от един паралелен свят, изживян много отдавна. Интересното е, че изобщо не си спомням студените нощи в ареста, а само веселото пиянство, заради което са ме вкарвали в него. Спокойно, няма да ви говоря за войнишките си изцепки сега, ще го направя в някой друг мой разказ.

Под картичката намерих фотографска лента с негативи. Сигурно съм я пазел, за да мога да си вадя снимки за студентската книжка, без да се налага да се фотографирам всеки път. Хитра идея! Значи съм бил първокурсник в университета. Но, Боже милостиви, нима това наистина съм аз? Този пъпчив скелет, с прическа на Гео Милев, никак не кореспондира със сегашната ми визия. А именно – на солиден мъж в разцвета на силите си и с добре подържано бирено шкембенце. Ако направя фотоизложба ще я кръстя „Слабия дебелак“. Или „Дебелия слабак“, все едно. Подобно съчетание на изключващи се понятия, поетите наричат оксиморон.

Напъхах лентата-оксиморон в джоба си с идеята да я изхвърля по-късно и само след секунда отново я извадих. Пригладих я и поставих върху останалите скъпоценности. Пъпчивият Гео Милев задължително трябва да се покаже на внуците някой ден. Ще се посерат от смях, а и аз ще съм толкова възрастен, че със сигурност ще направя същото, но не метафорично. Дъщеря ми да му мисли тогава.

Вече напълно разлигавен и забравил всякакви задръжки, продължих да ровя в кутията от кубински пури. Стъклено топче за игра. Но по каква причина е тук...? Явно е имало основателна такава, ще си я спомня друг път. Остава! Импова таблица за игра на бридж. По едно време като студенти с приятелите бяхме луднали по бриджа. След това малко по малко го изоставихме, защото колкото и да е интересен, изисква висока концентрация и много мислене, което пък автоматично изключва непринудените разговори и шеги. Затова се върнахме към канастата – динамична и забавна игра, също както нейните създатели уругвайците. Но и таблицата може да ми потрябва, току-виж някой ден ни дойде музата отново да поиграем бридж.

Следваше силно омачкан лист, сгънат на три. Весело го разгърнах и после изпуснах от разтрепераните пръсти. Това беше писмото. Писмото изпратено от София с адресат „101 Високопланински пехотен полк – гр.Смолян. III Рота, I Взвод, за редник Даниел Меразчиев“. Като подател беше посочена Таня.

По онова време още не знаех, че червилото на Силвана е вечно върху сухата хартия. Установих обаче, че много бързо избледнява върху различните мъжки устни и покрусен се отдадох на депресивна самота. Самотата рязко беше разбита на незалепващи парчета от Таня. Тя разтърси младежките ми страсти още с първия си зеленоок поглед и продължи да го прави, докато не попаднах в тайнствените дебри на непобедимата Българска Армия. За последно я видях да ридае, докато стреснат и в името на народа, преминавах портала на Високопланинския пехотен полк, който напълно оправдаваше наименованието си. Под него беше градът, а над него – само заснежените върхове на Родопите. Величествена красота, която тогава нямах смелостта да оценя.

Писмото получих на третата седмица в казармата. Тогава новата ми майка – старшината на ротата, лично ми го връчи.

– Меразчиев! Ей, киртак, до пет секунди да си тук! Три!

Пристигнах по-бързо, този явно не знаеше някои от цифрите между едно и пет.

– Взимай, киртак, писмо от любимата! И да не омажеш чаршафите довечера. Хахаха!

Омазах писмото със сълзи. После ме обзе ярост, смачках го, но понеже нямаше къде да го изхвърля на момента, го заврях най-отдолу във войнишката мешка. Майната ти, курво! Шафрантия –  като всички останали! 

Писмото остана смачкано и забравено до края на пребиваването ми в родната казарма. На поредната курва никога повече не се обадих, разбира се. А после, по неведоми пътища, нараняващото достойнството ми писмо, е стигнало до кутията за спомени. Това как е станало, не си спомням! 

Но сега вече ще го затрия! Този лист не е достоен и за кофата за боклук дори. Бях забравил красивите очи и сочните устни, а тази пак се появи. Само с огън ще изчезне завинаги. Хайде, мила зеленоочке, приготви се да гориш в огнения пъкъл.

Напуснах прашния таван, на който се качих преди час, с едничката идея да оставя кашона с коледна украса. Откъде можех да зная тогава, че докато се опитвам да набутам преливащия от снежни човеци и брокатени звезди кашон, нещо ще падне на пода. Кутията „Ромео и Жулиета“, в съдържанието на която се дивях толкова дълго. Оставих влюбените да се целуват на осрания от хлебарки под и побягнах надолу. 

Камината в дневната гореше. Седнал в мекото кресло, за последно, прочетох няколкото изречения и метнах листа към огъня. Той пък се оказа инатлив и попадна върху тухлата на ръба на камината. Бавно започна да се нагрява и почервенява. С мазохистична наслада гледах как ъглите на пожълтелия лист от тетрадка се запалват. И тогава под думите „Не мога да съм с теб. Никога няма да мога да бъда. Прости ми!“, изплува невидим досега текст.

„Вече съм на седемнадесет, но той продължава да го прави. Почти всяка вечер е до мен... и в мен...  Откакто мама почина, нямам никаква опора. Исках много да съм с теб, за да избягам от това, но сега и теб те няма. Дани..., той чука на вратата на стаята ми, а после влиза. И ми казва, че е време за игра, стига съм учила. Аз не искам, Дани, не искам! Но той ми хваща ръката, а после и главата и ги насочва към... Искам да умре! Да умре, мамка му! Той видя писмото, което ти пишех и каза, че хич не му се нрави. Скъса го! Накара ме да напиша друго, защото момиченцето му можело да си играе само с него. И после пак си игра с мен...  Не искам повече, Дани! Добре, че се сетих за тайното мастило от лимон. А знам, че в казармата се топлите с печки на въглища и докато четеш писмото ми ще си там, на топло до печката. И ще видиш и разбереш всичко! Обичам те! Нали знаеш, че ти говоря за...“

Огънят изгори последната дума, а после методично се насочи към останалите. Опитах да грабна овъглената страница и се изгорих. В стаята замириса на изгорял живот…