Камбаната

Тази година аз спечелих училищната викторина и получих правото да бия камбаната. Миналата година загубих на въпроса коя е най-дългата река в света. Ей, не ми се смейте! Бях в шести клас и веднага си представих тлъсти крокодили на припек пред Долината на царете. Ако не бях избързал с отговора си можеше и да победя. Секунда след като се провикнах „Нил“ се пляснах по челото. Тогава очилатата Гергана се наслади на падението ми и ехидно съобщи – Амазонка. Когато г-н Кузманов удари с чукчето и потвърди верния отговор, онази се разтрепери като хартиен лист насред тропическа буря, а писъците й наподобяваха квичането на прасето Гошо, което тате закла за Коледа. Егати, зубъра!
Седмица по-късно зубърката гордо се заизкачва по стръмната стълба. На всеки десет стъпала се спираше да си бърше очилата, била развълнувана. А щом стигна върха на църковната кула, огледа притихналото множество и запърхе с ръце пред гърдите си като китайски вентилатор. Пак се разквича, как щяла да донесе добрини на света, оказаната й чест бил смисълът на живота й, бля-бля, всичко вече ще върви по мед и масло, бля, а останалото не се разбра поради нарастващото кресчендо. Тогава и директорът Кузманов не издържа и я бутна към камбаната. Онази пак тръгна да си бърше очилата, но изнервеният Кузманов и набута чука в ръцете. И така, със замъглени очила, зубърката Гергана от девети клас удари камбаната.
Всички зачакахме какво ще се случи. Първият месец не стана нищо. На следващия кокошките на леля Гина една по една спряха да снасят. После кравите на съседа решиха единогласно да не отделят повече мляко. Чух го да се жалва на тате: „Стискам, стискам, без сили останах, а нито капка не пада, братчед! Ами сега?“. Тате само вдигна рамене, а скоро една от кравите залиня и си замина. Последваха я кокошките на Гина, както и нашето ново прасе, което се казваше Тошо. Горкото спря да яде и един ден го намерихме в кочината предало Богу Дух. А дъжд не падна осем месеца. Земята се нацепи като негърска пета. Чушки, домати – забрави, всичко изсъхна.
Събраха се големците на селото, наред с тате, и отидоха при директора на училището. Нямало хъката-мъката, разказа после татко, съседът с кравите (а той е едър като исполин) директно поискал обяснения. Кузнамов преценил, че не е здравословно да спори с него и изпроводил да повикат Гергана, дето би камбаната последния път.
Ученичката се появила бързо, съпровождана от двамата си родители. Още не седнала и започнала да си бърше очилата. Била развълнувана.
- Я кажи, мило момиче, какво си пожела ти преди да удариш камбаната?
- Господин директор, знаете, че има много мъка по света. В Африка гладуват, гледали сте по телевизията...
- Всички знаем това, но ти какво конкретно пожела?
Онази пак си свалила очилата, баща й стискал челичени ръце с поглед забит в пода, а майка й проследявала полета на някаква досадна муха над темето на директора.
- Ами пожелах си всички да сме равни. Не е редно щом за едните няма, то за другите да има.
- Ахаааа, да нямаме и ние като другите... Също както тези в Африка...
Множество гневни погледи се втренчили в Гергана. Баща й, почервенял от срам, ядно стискал краката на стола си. Още малко и щял да го счупи под себе си. Само майката изведнъж забравила за мухата. Отворила широко учудена уста и забила такъв шамар на щерка си, че очилата и излетели два метра напред. Директор Кузманов изпаднал в потрес от приложеното насилие и подскочил. Смръщените погледи обаче се изместили върху него и той бързо си седнал на мястото.
- Остават още четири месеца – благо рекъл директорът – ще измислим нещо.
Тази година започнахме учебните занятия в небоядисана сграда с течащи прозорци. Дори училищният звънец не работеше добре – веднъж звънне, друг път не. Неизвестно как обаче, Гина се сдоби с нови кокошки, кравата на съседа чудодейно възкръсна, а в нашата кочина се появи ново прасе. Тате го кръсти Герго, защото било шопар.
Малко след това, в една топла октомврийска неделя, всички мъже се събраха и варосаха старото школо. Мишо Ученото поправи звънеца, защото е изучавал инженерство в София, а Бай Коле се погрижи за дограмите.
А днес е мой ред да бия камбаната на църквата. Както ви казах, за първи път спечелих училищната викторина. Този път обаче, бях по-голям и уравновесен и не избързах за последния въпрос. Изчаках конкуренцията да отпадне. Когато директорът запита къде е измислена цифрата нула, настана тежко мълчание. Десетокласникът Владимир си издърпа перчема и обяви – Италия. Отрицателно поклащане на глава откъм преждевременно побелелия Кузманов. Остана Ваня от нашия клас. Погледна ме през рамо, но аз не показах никаква емоция.
- През тъмните векове математиката се е развивала силно в Близкия изток. Нормално е нулата да е пренесена от там.
- Коя е държавата, Ваня? Тя съществува и сега. – Директорът видимо подсказа, но ученичката все пак сбърка.
- Месопотамия!
Кузманов натисна червения бутон, инсталиран от същия Мишо, който поправи и училищния звънец. После погледна мен – последния финалист. Няма да се свеня, че гордо се изправих и силно изрекох:
- Индия, господин Кузманов! Нулата е измислена в Индия и в последствие е пренесена в Европа. По онези времена европейците са ползвали римските цифри и са си нямали хал хабер от концепцията за празно пространство. Не случайно в римските цифри нула не съществува!
Зелената светлина светна! Изгледах победоносно останалите! Гергана се беше свила в ъгъла на залата и бегло се усмихна.
Сега крача бавно по стълбите на църковната камбанария. Директор Кузманов ме побутва отзад. Хора, нямам си на идея какво да си пожелая! Доказано е, че желанието на дете преди да удари камбаната на Коледа се сбъдва, но се боя да не повторя грешката на Гергана. Мога да си пожелая да сме равни и да имаме всичко, също както другите. Но кои са другите? Едни имат много пари, хладилници с три степени на замразяване, перални машини с един бутон (да не се чудиш как да завъртиш копчето) и Мерцедес, който е като побеснял тигър по аутобаните. Но пък са подтиснати от правителството си и посмеят ли да надигнат глава – вземат им хладилниците и пералните, но първо е Мерцедеса. Има и такива (гледал съм по телевизията), които си нямат на представа какво е дизелов автомобил, и перат на ръка. Същите тези хич не ги е еня, че хладилниците им имат само една степен на замразяване, но обидно доволно се забавляват по улиците. Пеят и песни!
На върха съм, а онзи ми бута чука в ръцете. Трябва да ударя камбаната.
Казвайте бързо! Какво да си пожелая?

Коренът

Дори да идвате за първи път в наше село, едва ли ще се затрудните да намерите Петрова дупка. Просто след чаршията трябва да продължите само направо до тясното дере, където винаги е вързана кравата на Стояна. Не, няма да ви убеждавам, че кравата е безсмъртна, знам че това ми твърдение няма да хване декиш. Истината е, че когато едната крава завърши земния си път и се възкачи в небесните пасбища, то Стояна бързо я заменя с друга, която връзва на неизменното място.
И така, подминете кравата и свийте в дясно. Внимавайте да не си ударите главите в надвисналите почти доземи клони на стария орех и пред вас ще се разкрие малка поляна с цъкащи кокошки. В дъното й ще зърнете дома на Петър Черния с неизмазан втори кат. А дупката, която търсите е зад къщата, току до саята.
А сега внимание! Петрова дупка е закрита с дъски, които никой не бива да отмества, за да влиза в нея. Казвам ви го от опит, защото бях свидетел на неволите и тъжната кончина на самия Петър. За това, веднага щом завърши епопеята с бездънната яма, всички мъже от селото се събрахме и дружно запушихме отвора й. А ето как започна цялата история:
Петър Черния винаги се е славел като работяга. По-често можеше да го забележите по двора, където все нещо дялкаше и майстореше и рядко в кръчмата с аверите. За това никой не се учуди, че веднага след като старецът му се спомина, той се зае с ентусиазъм да надгради родната къща. Внимателно свали керемидите и дъските на покрива, докара тухли и започна да строи втори етаж. Работата му спореше и без чужда помощ привърши бързо. Петър нареди отново покривните керемиди и щом му остана само измазването реши да си отдъхне за ден. Това и му беше грешката – когато човек няма работа започва много да мисли. А мислите са като яребици – като ги подгониш не знаеш на къде ще отлетят. Така станало и с една щура хрумка на Петър. Отлетяла нависоко, после се снижила, кацнала и се загнездила точно върху ямата до саята. Там наш Петър изхвърлял строителните отпадъци с идеята след края на градежа да пренесе някъде надалеч от село.
Докато бил улисан в работата, строителят не обръщал внимание на маловажната яма, но през онзи ден, от немай къде се загледал в нея. Дупката не само, че не била зарита под купчина буклуци, както се очаквало, но и едва се забелязвала над земята. Надвесил се Петър над нея. Наистина, показвали се една-две греди и няколко счупени тухли, но само това. Всичко останало явно било пропаднало нейде надълбоко. И тъй като беше любознателен от малък, а пък му било и ден за почивка, Петър решил да се спусне в дупката. Като същински инженерин инсталирал макара, вързал въже за нея и бавно се заспускал в бездната.
По обяд се разкрещял от дупката, та жена му едва го чула. Искал да му спусне обяд. Докато дъвчел комата със сирене разказал, че преминал през строителните отпадъци, но сега бил много по-надълбоко. Видял счупено колело на каруца, скелет на крава, но дъното на дупката не се виждало. Не мислел да излиза, докато не стигне дъното.
През късния следобед виковете му излезли като боботене от дълбините. Този път наредил да повикат Кмета и Даскала. Мълвата се разнесе и покрай тях около дупката се събрахме всички. Петър пожела Кмета да отиде до града за още въжета, за които жена му да извади пари от зеления сандък в малката одая. На Даскала заразказва какво е видял по пътя си надолу. Надгробни камъни подаващи се от стените на дупката. Едни били български, други турски, а вече стигнал до такива, чиито език не разпознавал. Даскалът като мъдър човек реши, че тези неразпознаеми езици са много древни и забравени.
Въжетата бяха донесени и Петър продължи пътя си към дълбините. Вече не го чувахме и му спуснахме лист и молив по друго въже, за да пише какво вижда. Много скелети – отвърна той – всякакви по размер, има и детски. Ръждясал ятаган, стрела забита в пропукан череп, дръжка на меч... В описанието му следваха още много оръжия, съвременни и старовремски. И много кости, които едва разривал, за да продължи надолу. Даскала си приглади мустаците.
- Много злини са погребани под нас, ще знаете!
Така рече, а после се замисли. Изправи се и осветен от луната обяви:
- Човеците сме лоши и сме били такива още от памтивека. Тази дупка е бездънна, също както човешката злъч. Ние никога не бихме разбрали защо се раждаме злобни и умираме с враждебност. Нека Петър се покачи на земята, защото нивга не би стигнал до основата на човешката лошотия.
Кметът аплодира, а и ние се съгласихме. Пуснахме бележка на Петър, че дупката е бездънна, подобно на хорската злоба. А даскалът добави, че дупката е издълбана именно от нея – лошотията. След много време, защото вече беше много надълбоко, получихме послание от Петър Черния: „Аз няма да се спра, докато не стигна дъното. И когато намеря корена на тази злоба ще го изкореня и ще го тъпча с нозе, докато не заприлича на пихтия“.
Пуснахме нова бележка „Въжетата свършиха. Ще те издърпаме нагоре.“ След часове получихме ответното съобщение: „Щом получите това, аз вече ще съм прерязал въжето, дето ме държи. Ще издърпате на отчаяната земя един плесенясал камък, който привързах вместо мен.“
Така и стана! Изтеглихме зеленясалия камък, а от Петър повече не получихме вест. Той продължи да търси корена на хорската лошотия. От тогава минаха много години, а светът все още не се е оправил. Сигурно дупката е много дълбока и Петър все още не е стигнал до дъното й. Ами ако наистина е бездънна? В такъв случай начинанието на Петър е било обречено на неуспех и смелият човечец ще погине залудо. Май ще се окаже, че Даскалът е прав и спасение за човешкото племе няма. А Даскалът е мъдър човек, не забравяйте.
За всеки случай закрихме дупката с дъски и всякакви тежки вехтории, така че никой да не може да влезе в нея. И за още по-сигурно поставихме табела „Тук отдолу е коренът на човешката лошотия, а може би не е. Но не влизай в дупката, човече! И в двата случая ще загинеш без да промениш света. А защо ти е да знаеш нещо, което би те погубило?“

Героите на компютърната революция

„Беше по времето, когато есента с неохота отстъпваше владенията си на наближаващата зима и се пренасяше към други непознати краища на света. Беше на мястото, където реката лениво отмиваше от бреговете си и последните ярки листа и се приготвяше за заслужена почивка под леден покров.“
Това беше последното, което написах на лаптопа, седнал на задната седалка на автомобила на Иван. Щом умореният Джип с непристойно хъхрене изкачи и последните метри височина и рязко заслиза надолу, затворих капака на компютъра. Пред нас, въодушевените изследователи, се разкри чудна гледка.
Ленивата река продължаваше да се вие в долината под нас. До коритото й се бяха залепили няколко тухлени къщи. Над тях се протягаше разбитият селския път, невиждал асфалт от времената на развития социализъм. По протежение на пътя, току под надвесилите се скали имаше още няколко постройки. А над омаломощеното поселище гордо се беше изправила каменистата снага на Родопа планина. Някъде нависоко, на стотици метри, из върховете й се рееха големи птици, може би орли.
Иван забави скоростта и бавно навлязохме в селото. Докато Вихра не спираше да снима аз се чудех за правилната дума, описваща неочаквано открилото се пред нас място. Нито един прозорец не светеше, а времето беше мръчкаво. Нямаше и пушек от комините. Тук нямаше никого.
Пътят, следващ завоите на реката изви и пред фаровете на колата застана малко коте. Шарено и с искрено зелени очи. Котето не помръдна от рева на мощния двигател, само жално измяука. И тогава търсената дума ме удари в слепоочието. САМОТА. Тук всичко беше самотно, не само котето, а и неизмазаните къщи изпаднали в покруса, оголелите дървета, дори бавната река. Дали селото не се наричаше Самота? Табела на входа му нямаше...
Шареното коте все пак избяга от наближаващите колела и тъжно измяука след нас. Вихра го засне с голяма резолюция. Високотехнологичният телефон, ползващ чип с изкуствени невронни мрежи веднага разбра, че това е котка. За няколко наносекунди го сравни с други подобни снимки и крайният резултат беше снимка на коте с изумрудено зелени очи. И подвита от безразличието на околните опашка.
Наближавахме края на село Самота (така си го бях кръстил и с това име мислех да го представя в социалните мрежи), когато ненадейно в една от къщурките съзряхме светлина. Последва кратък и безсмислен спор дали да слезем, но жената винаги надделява. Водени от Вихра смело почукахме по някога зелената, но олюспена от привичките на времето врата.
Никакъв отговор.
Бавно открехнахме вратата и влязохме един по един. Предверие с пожълтяла мивка и хладилник Мраз. През него се стигаше до друга стая, осветена от мъждива крушка. Тримата застинахме на прага й, вторачени в сюрреалистичната сцена.
По средата на стаята имаше дъсчен ковчег, а в него лежеше покойник със запалена свещ, пъхната в скръстените ръце. На разнебитени столове над мъртвеца седяха двама старци, които щом ни забелязаха запремигваха недоумяващо. Единият си подръпна мустака и питащо погледна към жената, стояща права от другата страна на ковчега. Старицата, облечена с пъстри шалвари и зелена забрадка на главата бавно ни огледа. След това сложи пръст пред устните си в знак за тишина и продължи да чете от малката книжка в ръцете си. Тих, гъгнещ глас запълни стята:
- Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават...
Жената несъмнено четеше откъс от Библията. Вихра незабележимо вдигна телефона си и безшумно го включи в режим на заснемане на видео. Няколко мегабайта в секунда се втурнаха да превърнат последния път на покойника в дигитален образ. Светлинният сензор оповести, че му е тъмно и плавно усили яркостта на картината.
- Само благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми и аз ще живея завинаги в дома Господен. – Жената затвори книгата и завърши – Нека Бог се смили над душата на Калоян!
- Дай Боже! – приведоха смирено глави мъжете.
- Како Зайнеб, това ли беше? – въпросът изрече по-дребното старче, с пъргавите очи.
- Само тази книга намерих тук, Хасане. Ти по-добра идея ли имаш?
- Ами... сигурно някаква молитва... знам ли...
„Како“? Той я нарече „како“, а беше над седемдесет! Докато се дивях над непривичното обръщение усетих, че погледите на участниците в траурната церемония са обърнати към нас.
- Деца, вие християни ли сте?
- Ами да, май... – замънкахме дружно.
- Знаете ли някоя заупокойна молитва за душата на бедния Калоян?
Вдигнахме рамене. Старицата благо се усмихна.
- Както и да е! Помогнете да го пренесем до гробищата.
Следващия час го помня откъслечно. Като че ли бях герой в мрачен филм. Докато спускахме тежкия ковчег часовникът на Иван падна в изкопа. Трябваше да влезне в него, за да го извади. След като зарихме гроба забихме направения от две дъски кръст. После жената ни почерпи с локум. За Бог да прости каза. След това си тръгнахме от село Самота. Умопомрачени от видяното забравихме да питаме за истинското име на селото.
Въпреки, че споменът за преживяното християнско погребение, извършено от мюсюлмани никога не би избледнял от съзнанието ми, има някои подробности, които не бях забелязал тогава. Оказа се, че Вихра тайно е снимала през цялото време и услужливо ми пусна видеото година по-късно.
Почти моментално цифровият компютърен код се превърна в осезаема картина със звук. Превъртях напред до момента на зариването на покойника. Камерата, снимаща от нивото на кръста, бавно обходи всички присъстващи. Изведнъж се спря и увеличи обект зад мен. Там, върху съседния занемарен гроб с полумесец на паметника, се беше свило шареното коте със зелени очи. И когато ние хората се прекръстихме, повечето в погрешна посока, котето от село Самота също вдигна лапичката си. Горкото, искаше някой да му обърне внимание. Или свещенодействаше?
Сега един въпрос не ми дава мира. Дали има още живи хора в селото и ако не, то кой е погребал последния човек? Може би само котето се е прекръстило непохватно над тленните му останки. Но всеки отдава почит по собствения си начин и език.

Хипопотам

Убих майката и я заврях в Гъза на географията. Яростно я стъпках, защото ме дразнеше. Всички майки са гадни, гадни са, защото все ги няма. Сега и тази тъпачка няма да я има повече. Нека и твоите деца страдат, дебеланке! Умри сега и се зарови в тъмния ъгъл.
Пуснах една сълза и се успокоих, но странностите започнаха още на следващата вечер.
- Ива, защо си пъхнала хипопотам под чаршафа ми? Наръбих се на него. Ела сама да те ощипя! – виковете бяха на по-големия ми брат, който се спускаше по стълбите по пижама.
- Нищо не съм направила! – тропнах ядно с краче – Гледай си работата!
- Гледам си я внимателно, а точно сега тя е да те пребия! Това не е ли твое? – Борис показа пластамасовата фигурка на синьо хипопотамче.
- Да, и какво? Стоеше на рафта ми. Не съм го местила.
- Ей, ей! Какво става тук? – тате излезе от кухнята с недоизбърсана чиния в ръка – Борисе, не крещи! Ива, защо не се подготвяш за лягане?
- Тази глупачка нарочно е пъхнала играчката си под чаршафа ми!
- Борис! Какво сме говорили за обидите? Това, че си три години по-голям от сестра ти, не ти дава никакви права. Качвай се в стаята си!
- Ама тате, наръбих се...
- Като казах „качвай се“, коя дума не ти стана ясна?
Боби сърдито се заизкачва по стълбите, а тате се обърна към мен:
- Мравчице, преди малко казах да се подготвяш за сън.
- Нека ми свърши детското!
- Филмчетата по този канал никога не свършват, Ива. Той е денонощен. И не прави повече бели на брат си. Обещай ми!
- Нищо не съм направила! – троснах се аз.
- Добре, добре, мравчице. Просто си измий зъбките и си легни, става ли?
- Кога ще си дойде мама?
- Скоро!
- Да бе, това го чувам всеки ден.
Оставих тате с тъжна физиономия и се качих в стаята си. Не бяха минали и десет минути, когато той се появи.
- А това какво прави под моя чаршаф? – държеше розовото хипотамче.
- На знам!
- Миличка...
- Бяха подредени ей там, на рафта! Боби прави номера! – обърнах се ядосана в леглото си.
- Не прави повече така, целувам те!
Тате наистина ме целуна и заспах щастлива. На следващата сутрин се събудих, защото нещо ме убиваше в кръста. Под чаршафа си намерих зеленото хипопотамче, третото дете на майката хипопотамка. Това със сигурност беше работа на смотаняка Борис.
Изчаках татко да излезе за работа. През ваканцията трябваше да се гледаме сами с брат ми, а той достигнал заветния трети клас се чувстваше особено горд от това. Всъщност освен да затопли студеното ядене във фурната друго не вършеше. След обяда обичайно играеше в стаята си с таблета, а аз гледах детски по телевизията и понякога си поплаквах.
- Защо ме обвини за хипопотамите?
Борис учудено изпусна вилицата си. Едвам преглъщаше разварения ориз. Татко така и не се научи да го готви също както мама.
- Сестра ми, не се прави на интересна! Не ги ли пъхна ти под чаршафите?
- Тц! Мислех, че си ти. И под моя чаршаф имаше един. Зеленият.
- Не съм аз!
- Бях ги подредила на рафта до вратата.
- Имаме си духове? Якоооо! Покажи ми къде са стояли играчките!
Заведох го в стаята си и посочих мястото.
- Майката хипопотамка я убих!
- Как така?
- Смазах я с крака и я заврях в Гъза на географията.
По онова време Гъза на географията беше тясното пространство между дървения скрин и скосената стена на таванското помещение. Беше най-далечната точка в къщата и запълнена с паяжини. Прозвището измислено от Борис особено ми допадаше. Наистина, в тази пролука не можеше да съществува нищо.
- Ето там, най-отзад я метнах.
- Защо? Сега децата й страдат. Не могат да се сгушат до майка си и за това търсят топлина под нашите завивки.
- И ние страдаме! Няма пък те да са щастливи, няма пък!
- Иве, мама полудя, но лекарите скоро ще я излекуват. Нали за това е в болницата...
- И пак ще ми чете вечер? Така ли? Така и не довършихме „Пипи дългото чорапче“. Последно бяха отишли с Томи и Аника на необитаем остров...
- Ревла! Тате каза, че трябва да сме силни! – Боби видя уголемените ми просълзени очи и бръкна да извади Мама Хипопотамка. Муцуната й беше смачкана от ядните ми стъпки. Повече приличаше на жаба.
- Нека я поставим пак на рафта, за да се грижи за децата си! Искаш ли?
- И нашата мама ли ще се върне скоро, Боби? Искам да ме гушне и да разбера какво е станало с Пипи на необитаемия остров, искам! – ревнах и посегнах да взема дебелата хипопотамка от ръцете на брат си. Щях да я мачкам още!
- Разбира се, че ще се върне, мравче! – Боби успя да се опази – Ще ти прочете и за Пипи, и ще ни направи пак палачинки с ягодово сладко. Помниш ли как се омазахме веднъж?
В онзи ден преди година закусвахме всички задружно. Мама разказваше, как батко е сбъркал една буква в съчинението си и вместо да напише, че дядо е бил стругар го е направил „стригар“. Все едно стриже овце, каза мама. Така се смяхме, че накрая не знам защо, разтворих едната палачинка, напълнена с ягодово сладко и я залепих на лицето на Боби. Никой не ми се скара, дори брат ми не се разсърди. Помня, че ме заболя коремчето от смях и се свлякох на пода. Ох, дано мама по-скоро си дойде.
- Идва автомобил! Това е тате, хайде да се махаме от тавана. – Борис хвана хипопотама и ме замъкна надолу по стълбите.
Вратата се отключи и влезе тате, дърпащ някого за ръката.
Мама! Докато търчахме към нея, тя учудено огледа стените. Метнах се в полите й. Мама хвана кичур от косата ми, не ме погали или целуна.
- Тези деца сигурно са гладни, нека ги нахранят в кухнята. Имението ни винаги е било благородно към прислугата. Дясната стена трябва да е в тюркоаз! Записвайте си, ако не можете да помните!
Тате вдигна недоумяващо ръце. Боби метна хипопотамката на пода и скочи върху нея. По-смачкана нямаше как да стане. Аз погледнах кичура си коса и побягнах към Гъза на географията.