Убих майката и я заврях в Гъза на географията. Яростно я стъпках, защото ме дразнеше. Всички майки са гадни, гадни са, защото все ги няма. Сега и тази тъпачка няма да я има повече. Нека и твоите деца страдат, дебеланке! Умри сега и се зарови в тъмния ъгъл.
Пуснах една сълза и се успокоих, но странностите започнаха още на следващата вечер.
- Ива, защо си пъхнала хипопотам под чаршафа ми? Наръбих се на него. Ела сама да те ощипя! – виковете бяха на по-големия ми брат, който се спускаше по стълбите по пижама.
- Нищо не съм направила! – тропнах ядно с краче – Гледай си работата!
- Гледам си я внимателно, а точно сега тя е да те пребия! Това не е ли твое? – Борис показа пластамасовата фигурка на синьо хипопотамче.
- Да, и какво? Стоеше на рафта ми. Не съм го местила.
- Ей, ей! Какво става тук? – тате излезе от кухнята с недоизбърсана чиния в ръка – Борисе, не крещи! Ива, защо не се подготвяш за лягане?
- Тази глупачка нарочно е пъхнала играчката си под чаршафа ми!
- Борис! Какво сме говорили за обидите? Това, че си три години по-голям от сестра ти, не ти дава никакви права. Качвай се в стаята си!
- Ама тате, наръбих се...
- Като казах „качвай се“, коя дума не ти стана ясна?
Боби сърдито се заизкачва по стълбите, а тате се обърна към мен:
- Мравчице, преди малко казах да се подготвяш за сън.
- Нека ми свърши детското!
- Филмчетата по този канал никога не свършват, Ива. Той е денонощен. И не прави повече бели на брат си. Обещай ми!
- Нищо не съм направила! – троснах се аз.
- Добре, добре, мравчице. Просто си измий зъбките и си легни, става ли?
- Кога ще си дойде мама?
- Скоро!
- Да бе, това го чувам всеки ден.
Оставих тате с тъжна физиономия и се качих в стаята си. Не бяха минали и десет минути, когато той се появи.
- А това какво прави под моя чаршаф? – държеше розовото хипотамче.
- На знам!
- Миличка...
- Бяха подредени ей там, на рафта! Боби прави номера! – обърнах се ядосана в леглото си.
- Не прави повече така, целувам те!
Тате наистина ме целуна и заспах щастлива. На следващата сутрин се събудих, защото нещо ме убиваше в кръста. Под чаршафа си намерих зеленото хипопотамче, третото дете на майката хипопотамка. Това със сигурност беше работа на смотаняка Борис.
Изчаках татко да излезе за работа. През ваканцията трябваше да се гледаме сами с брат ми, а той достигнал заветния трети клас се чувстваше особено горд от това. Всъщност освен да затопли студеното ядене във фурната друго не вършеше. След обяда обичайно играеше в стаята си с таблета, а аз гледах детски по телевизията и понякога си поплаквах.
- Защо ме обвини за хипопотамите?
Борис учудено изпусна вилицата си. Едвам преглъщаше разварения ориз. Татко така и не се научи да го готви също както мама.
- Сестра ми, не се прави на интересна! Не ги ли пъхна ти под чаршафите?
- Тц! Мислех, че си ти. И под моя чаршаф имаше един. Зеленият.
- Не съм аз!
- Бях ги подредила на рафта до вратата.
- Имаме си духове? Якоооо! Покажи ми къде са стояли играчките!
Заведох го в стаята си и посочих мястото.
- Майката хипопотамка я убих!
- Как така?
- Смазах я с крака и я заврях в Гъза на географията.
По онова време Гъза на географията беше тясното пространство между дървения скрин и скосената стена на таванското помещение. Беше най-далечната точка в къщата и запълнена с паяжини. Прозвището измислено от Борис особено ми допадаше. Наистина, в тази пролука не можеше да съществува нищо.
- Ето там, най-отзад я метнах.
- Защо? Сега децата й страдат. Не могат да се сгушат до майка си и за това търсят топлина под нашите завивки.
- И ние страдаме! Няма пък те да са щастливи, няма пък!
- Иве, мама полудя, но лекарите скоро ще я излекуват. Нали за това е в болницата...
- И пак ще ми чете вечер? Така ли? Така и не довършихме „Пипи дългото чорапче“. Последно бяха отишли с Томи и Аника на необитаем остров...
- Ревла! Тате каза, че трябва да сме силни! – Боби видя уголемените ми просълзени очи и бръкна да извади Мама Хипопотамка. Муцуната й беше смачкана от ядните ми стъпки. Повече приличаше на жаба.
- Нека я поставим пак на рафта, за да се грижи за децата си! Искаш ли?
- И нашата мама ли ще се върне скоро, Боби? Искам да ме гушне и да разбера какво е станало с Пипи на необитаемия остров, искам! – ревнах и посегнах да взема дебелата хипопотамка от ръцете на брат си. Щях да я мачкам още!
- Разбира се, че ще се върне, мравче! – Боби успя да се опази – Ще ти прочете и за Пипи, и ще ни направи пак палачинки с ягодово сладко. Помниш ли как се омазахме веднъж?
В онзи ден преди година закусвахме всички задружно. Мама разказваше, как батко е сбъркал една буква в съчинението си и вместо да напише, че дядо е бил стругар го е направил „стригар“. Все едно стриже овце, каза мама. Така се смяхме, че накрая не знам защо, разтворих едната палачинка, напълнена с ягодово сладко и я залепих на лицето на Боби. Никой не ми се скара, дори брат ми не се разсърди. Помня, че ме заболя коремчето от смях и се свлякох на пода. Ох, дано мама по-скоро си дойде.
- Идва автомобил! Това е тате, хайде да се махаме от тавана. – Борис хвана хипопотама и ме замъкна надолу по стълбите.
Вратата се отключи и влезе тате, дърпащ някого за ръката.
Мама! Докато търчахме към нея, тя учудено огледа стените. Метнах се в полите й. Мама хвана кичур от косата ми, не ме погали или целуна.
- Тези деца сигурно са гладни, нека ги нахранят в кухнята. Имението ни винаги е било благородно към прислугата. Дясната стена трябва да е в тюркоаз! Записвайте си, ако не можете да помните!
Тате вдигна недоумяващо ръце. Боби метна хипопотамката на пода и скочи върху нея. По-смачкана нямаше как да стане. Аз погледнах кичура си коса и побягнах към Гъза на географията.
