5 минути.
Мислех да си
избера трюфели, защото никога не съм ял, но сигурно нямаше да ми ги осигурят. А
пък и ги смятам за прекалена глезотия. Затова вчера, след дълги размисли, се
спрях на пилешки бутчета и ориз с къри. За десерт – палачинки със сладко от
ягоди. Също като тези, които ми правеше мама в неделя, когато бях малък. Тогава
закусвах пред черно-белия телевизор, докато гледах детското предаване. Като
споменах черно-бяло се сетих и за филмите на Чарли Чаплин. Как само съм се смял
на тях като дете! Коремът ме заболяваше. Преди няколко години се опитах да
изгледам „Треска за злато“ и видях само един анахронизъм. Не се засмях дори на
танца с хлебчетата. Почудих се, защо изобщо съм намирал тези филми за смешни?
По-глупави ли сме били преди време? По-ограничени? Сега сме залети с информация
и не се смеем на нищо. Нещо май се е сбъркало в този свят. Не знам защо мисля
за това точно сега, но не мога да изгоня мислите от главата си. Покапах се с
малко сладко, скоро ще започне да лепне. Няма значение.
4 минути.
Казват ми, че
трябва да изляза. Пет човеци са, има и свещеник. Той ме пита, дали искам да се
изповядам пред Бога. Гледам го с празен поглед и просто махам с ръка. Не знам
кой е моят Бог, така и не го намерих. Не че някога съм имал желание да го търся,
де. Щом някой така старателно се крие, значи не му е читава работата.
В коридора е
студено. Това ми навя спомен за зимите, когато се спускахме с дървени шейни.
Едно време имаше много сняг, помните ли? Големи преспи, а аз бях увит в грейка
и шал. Късно вечер уличните лампи придаваха жълтеникъв, мистичен изглед на
искрящата зима. Научих значението на думата „мистичен“ доста по-късно, но си
спомням в детайли приказната картина. Поглъщах с жаден поглед красотата, за
която тогава не разполагах с думи да опиша, а сега няма и на кого.
Свещеникът
върви до мен, а черното му расо ме дразни и потиска. Не разбирам облеклата на
свещенниците. Нали уж Бог е любов, защо тогава не се обличат по-весело, както
подхожда на любовта? Интересен въпрос, над който няма да имам време да разсъждавам.
3 минути.
Наближаваме
вратата и забавям крачка. Цялата група също се забавя. Не извръщам поглед, но
със сигурност изглеждат гузни.
Когато за пръв
път правих любов, изпитах странна смесица от емоции. Екстаз, последван от притеснение
и чувство за вина. Затова, че с момичето сме направили нещо... нередно?
Сутринта станахме, облякохме се без думи и тя просто си отиде. След това се
виждахме няколко пъти, но никой не обели и дума за случилото се. Аз от срам,
защото още бях млад, а тя не знам по каква причина. Престъпление ли бяхме
извършили, така и не разбрах. Е, това беше много отдавна, с времето нещата се
промениха. Но все пак не съм забравил преживяването от първия път, още повече,
че си го спомням точно сега.
Стигаме до
вратата и се сепвам. За какво да мисля? Имам още малко време, стига съм се
отдавал на спомени. Не може ли точно сега да измисля нещо умно?
2 минути.
Ако е имало
нещо много мъдро, което е можело да ми хрумне, щяло е да стане досега.
Единственото умно, което съм сътворявал някога е това, заради което сега съм
тук. Поне така си мисля. Металната врата с решетъчно прозорче се отвори с леко
скърцане. Сигурно е много тежка, за да не може да избяга никой през нея.
Нова мисъл
породи съмнение! Не съм убеден, че извършеното убийство ще спомогне за
развитието на обществото. Но това времето ще покаже – то е най-добрият съдник. Успокоен
седнах на кожен стол. Интересно, не знаех, че тези столове са с мека облегалка.
Може пък моята
постъпка да промени хода на историята, кой знае? Със сигурност ще ме пишат в
учебниците, това е ясно. А пък и скоро ще си намерят нов президент, изборите
вече са насрочени. Ех, поне името ми да беше по-необичайно, ама карай да върви.
И така ще го запомнят.
Стената отпред
е зелена. Също като лятна гора, прошепваща тайни след въпросите на закачливия
ветрец. Чухте ли какво си помислих? Не сте, разбира се, никой не ме чува,
защото не говоря. За първи път се изказах поетично, но сега ли е моментът да
стана поет? И за това нямам време. Ей, Вапцаров е написал последния си стих върху
стената на килията! Или поне така помня. Да се бях сетил вчера да пиша стихове,
сега вече е късно.
1 минута.
Питат ме за
последни думи. Какво да кажа? Каквото съм имал, съм го казал, а повечето съм го
и направил. Няма да се жалвам и разкайвам сега. Всичко свърши. И да се разплача
не става, очите ми са сухи. Усмихвам се, защото виждам нещо. В зелената шумоляща
гора пред мен пробяга сърна. Кимнах натам, но никой друг не я видя.
Черното расо
ме гледа със страдалчески поглед. Преиграва и ме дразни. Някой зад мен постави
мокра гъба на главата ми. Преди да наденат качулката, през капчиците вода, забелязвам в гората ушите на заек. Дали ще
подскочи, за да го видя целия?
Вече не виждам
нищо.
0 минути.
Отвисоко
хората изглеждат странни. Виждам опулените им погледи. Пълно мълчание, докато лекарят
проверява тялото ми. „Мъртъв е!“ казва той и чувам въздишки от присъстващите.
Един от надзирателите, който по време на цялата процедура гледаше към стената,
сега обърна очи нагоре. Точно към мен. Едва ли ме вижда, мисля, че търси нещо
друго. Това, което аз не потърсих никога. Издигам се все по-високо, а той
приседнал на стол, продължава да гледа към мен. През мен и нагоре.
