Вие
не бихте посмели да надзърнете там! Не бихте повдигнали капака на дървената
кутия от отдавна изпушени пури, скътала в утробата си множество непотребни вече
хартийки. Там е вашето минало, там е вашият живот. Готови ли сте да изживеете
живота си отново? Надали! Затова никога, повтарям, никога не повдигайте капака
на вашата кутия със спомени. Само безумци като мен биха се впуснали в това ненужно
приключение.
Аз
отворих моята кутия. Защото съм луд. И защото на капака, под красива картинка
на целуващи се влюбени, беше отпечатана марката „Ромео и Жулиета“. Бях забравил
този надпис, а всяка любов е романтична, нали? И така, с доза неразумност,
подправена със шепа романтика и две щипки любопитство, повдигнах капака на
кутията, захвърлена от години на тавана.
Най-отгоре
се мъдри зелената ми военна книжка. Ако знаете колко съм млад, уплашен и плешив
на снимката, ще ви заболят коремите от смях. Малко след като се уволних с ранг
редник, закриха редовната военна служба. Ако се бях насилил да повторя някой
курс в университета, щях да си спестя привилегията да съм част от родната
казарма и нямаше да имате честта един бъдещ писател да пази неприкосновеността
на Републиката. Не че през едногодишния ми престой там съм пазил нещо много
значимо – единствено стари съветски танкове, които дори магьосник би привел
трудно в движение.
Следва
я поздравителна картичка от Черноморието. Кога за последно сте виждали пощенска
картичка? Не, не търсете, казах ви да не отваряте старите си кутии. На гърба на
моята картичка пише „Поздрави от слънчева Варна! Тук е страхотно и всички
бачкат за нас. Поздрави: Силвана и Боряна“. Бачкат? Този израз е от времената
на мутрите. Защо не съм изхвърлил картичката досега? Защото, над подписите,
Силвана е запечатала своята целувка с червило. Ярко и неизбледняващо, както
беше модерно тогава. Няма да я изхвърля, та кой би захвърлил с лека ръка двадесетгодишна
целувка. Но за военната книжка ще се замисля.
Размислих,
няма да хвърля и книжката. Това е спомен от един паралелен свят, изживян много
отдавна. Интересното е, че изобщо не си спомням студените нощи в ареста, а само
веселото пиянство, заради което са ме вкарвали в него. Спокойно, няма да ви
говоря за войнишките си изцепки сега, ще го направя в някой друг мой разказ.
Под
картичката намерих фотографска лента с негативи. Сигурно съм я пазел, за да
мога да си вадя снимки за студентската книжка, без да се налага да се
фотографирам всеки път. Хитра идея! Значи съм бил първокурсник в университета.
Но, Боже милостиви, нима това наистина съм аз? Този пъпчив скелет, с прическа
на Гео Милев, никак не кореспондира със сегашната ми визия. А именно – на
солиден мъж в разцвета на силите си и с добре подържано бирено шкембенце. Ако
направя фотоизложба ще я кръстя „Слабия дебелак“. Или „Дебелия слабак“, все
едно. Подобно съчетание на изключващи се понятия, поетите наричат оксиморон.
Напъхах
лентата-оксиморон в джоба си с идеята да я изхвърля по-късно и само след
секунда отново я извадих. Пригладих я и поставих върху останалите
скъпоценности. Пъпчивият Гео Милев задължително трябва да се покаже на внуците
някой ден. Ще се посерат от смях, а и аз ще съм толкова възрастен, че със
сигурност ще направя същото, но не метафорично. Дъщеря ми да му мисли тогава.
Вече
напълно разлигавен и забравил всякакви задръжки, продължих да ровя в кутията от
кубински пури. Стъклено топче за игра. Но по каква причина е тук...? Явно е
имало основателна такава, ще си я спомня друг път. Остава! Импова таблица за
игра на бридж. По едно време като студенти с приятелите бяхме луднали по
бриджа. След това малко по малко го изоставихме, защото колкото и да е
интересен, изисква висока концентрация и много мислене, което пък автоматично
изключва непринудените разговори и шеги. Затова се върнахме към канастата –
динамична и забавна игра, също както нейните създатели уругвайците. Но и
таблицата може да ми потрябва, току-виж някой ден ни дойде музата отново да поиграем
бридж.
Следваше
силно омачкан лист, сгънат на три. Весело го разгърнах и после изпуснах от
разтрепераните пръсти. Това беше писмото. Писмото изпратено от София с адресат
„101 Високопланински пехотен полк – гр.Смолян. III Рота, I Взвод, за редник Даниел Меразчиев“.
Като подател беше посочена Таня.
По
онова време още не знаех, че червилото на Силвана е вечно върху сухата хартия.
Установих обаче, че много бързо избледнява върху различните мъжки устни и
покрусен се отдадох на депресивна самота. Самотата рязко беше разбита на
незалепващи парчета от Таня. Тя разтърси младежките ми страсти още с първия си
зеленоок поглед и продължи да го прави, докато не попаднах в тайнствените дебри
на непобедимата Българска Армия. За последно я видях да ридае, докато стреснат
и в името на народа, преминавах портала на Високопланинския пехотен полк, който
напълно оправдаваше наименованието си. Под него беше градът, а над него – само
заснежените върхове на Родопите. Величествена красота, която тогава нямах
смелостта да оценя.
Писмото
получих на третата седмица в казармата. Тогава новата ми майка – старшината на
ротата, лично ми го връчи.
–
Меразчиев! Ей, киртак, до пет секунди да си тук! Три!
Пристигнах
по-бързо, този явно не знаеше някои от цифрите между едно и пет.
–
Взимай, киртак, писмо от любимата! И да не омажеш чаршафите довечера. Хахаха!
Омазах
писмото със сълзи. После ме обзе ярост, смачках го, но понеже нямаше къде да го
изхвърля на момента, го заврях най-отдолу във войнишката мешка. Майната ти,
курво! Шафрантия – като всички останали!
Писмото
остана смачкано и забравено до края на пребиваването ми в родната казарма. На
поредната курва никога повече не се обадих, разбира се. А после, по неведоми
пътища, нараняващото достойнството ми писмо, е стигнало до кутията за спомени.
Това как е станало, не си спомням!
Но
сега вече ще го затрия! Този лист не е достоен и за кофата за боклук дори. Бях
забравил красивите очи и сочните устни, а тази пак се появи. Само с огън ще
изчезне завинаги. Хайде, мила зеленоочке, приготви се да гориш в огнения пъкъл.
Напуснах
прашния таван, на който се качих преди час, с едничката идея да оставя кашона с
коледна украса. Откъде можех да зная тогава, че докато се опитвам да набутам
преливащия от снежни човеци и брокатени звезди кашон, нещо ще падне на пода. Кутията
„Ромео и Жулиета“, в съдържанието на която се дивях толкова дълго. Оставих
влюбените да се целуват на осрания от хлебарки под и побягнах надолу.
Камината
в дневната гореше. Седнал в мекото кресло, за последно, прочетох няколкото
изречения и метнах листа към огъня. Той пък се оказа инатлив и попадна върху
тухлата на ръба на камината. Бавно започна да се нагрява и почервенява. С
мазохистична наслада гледах как ъглите на пожълтелия лист от тетрадка се
запалват. И тогава под думите „Не мога да съм с теб. Никога няма да мога да
бъда. Прости ми!“, изплува невидим досега текст.
„Вече
съм на седемнадесет, но той продължава да го прави. Почти всяка вечер е до
мен... и в мен... Откакто мама почина,
нямам никаква опора. Исках много да съм с теб, за да избягам от това, но сега и
теб те няма. Дани..., той чука на вратата на стаята ми, а после влиза. И ми
казва, че е време за игра, стига съм учила. Аз не искам, Дани, не искам! Но той
ми хваща ръката, а после и главата и ги насочва към... Искам да умре! Да умре,
мамка му! Той видя писмото, което ти пишех и каза, че хич не му се нрави. Скъса
го! Накара ме да напиша друго, защото момиченцето му можело да си играе само с
него. И после пак си игра с мен... Не
искам повече, Дани! Добре, че се сетих за тайното мастило от лимон. А знам, че
в казармата се топлите с печки на въглища и докато четеш писмото ми ще си там,
на топло до печката. И ще видиш и разбереш всичко! Обичам те! Нали знаеш, че ти
говоря за...“
Огънят
изгори последната дума, а после методично се насочи към останалите. Опитах да
грабна овъглената страница и се изгорих. В стаята замириса на изгорял живот…
