– И може да е тук топчето, а може и да е тук! Познай къде е топчето! Кажи ти, друже! Къде е топчето?
– Под лявата кутийка. – Сергей от известно време наблюдаваше играта на уличния комарджия. Несъмнено бе шарлатанин, защото докато разбъркваше три кутийки под едната, от които имаше малко гумено топче, той умело го хващаше с пръст и буташе под съседната кутийка.
– Имаш ли десет лева, приятелю?
– Имам си…
– Ами, заложи ги!
– Добре…
– И така, дами и господа, нека видим! Сигурен ли си в избора си, приятелю?
– Абсолютно!
– Моментът на истината настъпи! И… – имаме си победител! А сега, нека удвоим залога, какво ще кажеш, друже? Двадесет за четиридесет? Може да спечелиш, може да изгубиш! Но днес си късметлия! Е?
– Ще играя!
– Такааа..., нека играта започне! Ако гледаш внимателно, ще спечелиш обезателно! Може да е тук топчето, но може и да е тук! – мъжът със сивия каскет бързо разместваше кибритените кутийки, като вкарваше и пръста си в действие. – Познай къде е топчето?
– По средата – докато се разместваха кутийките, Сергей дори не гледаше в тях.
– Щом си толкова сигурен, нека удвоим залога! Четиридесет за осемдесет?
– Става – банкнотите се появиха на сгъваемата масичка.
– Сигурен ли си? Къде е топчето?
– По средата, казах вече.
– Помисли пак!
– Хайде, вдигай кутията, бе! – широкоплещест мъж от събралата се вече група зяпачи гледаше лошо.
– Нека видим! Иииии… Да! Пак имаме победител – комарджията не загуби самообладание, но прихлупи каскета си по-ниско, – осемдесет за сто и шейсет? Ще опиташ ли пак? Нали си много добър? Нека те пробвам сега! Двойно или нищо! Но ти си смелчага, нали така, пич?
– Става! Бъркай!
– Сергей, какво си мислиш, че правиш? – Мария от пет минути наблюдаваше играта на съпруга си, без той дори да разбере. Физиономията й бе застинала и всъщност нещо в нея силно наподобяваше сфинкс. – Веднага тръгвай пред мен!
– Ооо, девойче, имаме си приказка с господина! Какво ще кажеш за идеята да млъкнеш и да си довършим играта, а? – каскетът вече бе махнат и лъсна голо теме.
– Чакай, Миме, печеля…
- Не ми викай Миме! Потегляй веднага пред мен! – сфинксът се вкамени до пределите си и остаря с около хиляда години.
– Играеш ли бе, тарикат? Или си под чехъл? Хайде, бъркам, осемдесет за сто и шестдесет.
– Играя! Давай! – Сергей си позволи да погледне строго съпругата си за първи път от десетгодишния им съвместен живот. Дори се въодушеви. – Бъркай кутиите, бе… тарикат!
– Който гледа внимателно, ще спечели обезателно! И може да е тук, а може да е там! Къде е топчето? Ще познаеш ли или милата ти девойка ти изпи акъла? Май не си сигурен, а? Охооо, колебаеш се, дясно, ляво или по средата? Казвай, братле!
– По средата – Сергей през цялото време гледаше комарджията право в очите. Не измести поглед към кутийките.
– Сигурен ли си? Това ли е твоят избор? – каскетът отново бе на главата.
– Вдигай кутията и да видим! Внимавай, че днес не ми е ден! – широкоплещестият бе току зад гърба на Сергей.
– Добре! Ето, пич, пак спечели! Да пробваме пак, а?
– Сергей, моментално тръгвай! На секундата! – сфинксът Мария разчупи каменното изражение и се разкрещя.
– Тръгваме, скъпа…
– Не съм свършил с теб, приятелю! Ти си бил голям тарикат, а? Сто и шестдесет за триста и двадесет, как ти звучи? Остави малката дама да се прибере сама на топло. Вечно до задника ли й стоиш? Продължаваме!
– Казах, че днес не ми е ден. Внимавай, приятел, че да не ти сменя физиономията. Давай парите на човека! – широкият гръб вече се бе опрял с ръце на масичката и гледаше сивия каскет от упор.
***
Пътуването в колата беше безмълвно. Подобна напрегната тишина има само в гробниците на египетските фараони. Мария шофираше с познатото каменно изражение.
– Виж, мила, от двадесет лева станаха сто и шестдесет! Мога да ти купя пръстен с перла… или пък нещо друго…
– Дай обяснение! Защо игра хазарт?
– Не ми се карай! Аз просто знаех къде е топчето.
– Откъде знаеше?
– Просто знаех. От известно време знам повече.
– Аха, и какво друго знаеш?
– Знам например, че онзи ден не си била на моминско парти, била си с колегата ти от офиса! Ето, това знам! Друго интересува ли те?
Подобно твърдение, изказано по средата на завой, накара Мария за момент да изгуби управление над автомобила. Тя рязко спря на алеята пред къщата им.
– Не си въобразявай глупости, Сергей! Иван е мил, но ми е само приятел.
– Тъй ли? Само приятел? А как прекарахте у дома му? Май не сте играли скрабъл. Усещам, че е паднала голяма забава.
– Няма откъде да знаеш това – сфинксът отново влезе в действие.
– Но го знам! – Сергей блъсна вратата и с ведра усмивка се отправи към дома си.
Докато Мария белеше краставиците (екологично чисти и без нитрати, както твърдеше табелата), Сергей гледаше любимото си шоу по телевизията. Водещият на „Стани богат“ току-що зададе въпрос за петдесет хиляди лева: „Колко въпросителни има в писмото до народа, написано от Васил Левски?” Но и това предаване вече не му беше интересно – Сергей знаеше отговорите на всички въпроси. Мария наруши тишината:
– Беше само за един път мили, няма да се повтори. Дори не беше хубаво.
– Известно ми е, че не ти е харесало. Понякога външният вид лъже. Но знам още, че никога не си ме обичала. Преди се колебаех, но сега вече съм сигурен. Не, че много ме вълнува, де. Виж, асистентката си е сменила прическата.
– Серги, не може да знаеш всичко! Как става това?
– Циганката-просякиня ме благослови. Дадох й два лева, а тя ми даде дарбата.
Екологичната краставица падна на пода. Ножът също.
– Циганка ти е дала дарба? Тя да не е Господ!
– Някаква от техните магьоснички, не знам. Хм… Виж ти, ето това не знам!
– Ти ли й каза, че го искаш?
- Неее…, сигурно е усетила желанието ми. Знаеш ли, не е добре да знаеш отговорите на всички въпроси, понякога това адски дразни. Май беше по-добре да си пожелая друго…
– Къде намери тази циганка?
– На ъгъла, до пазара. Минаваш покрай нея по пътя за търговския център, но надали си я забелязвала. Познай кой ще е следващият въпрос на водещия? Аз знам! – Сергей искрено се разсмя.
***
На следващия ден Мария се изправи пред съсухрената жена, клекнала върху кашон на тротоара.
– Имаш ли стотинки, мило дете?
– Коя си ти?
– Тази, която чака няколко жълти стотинки за хляб.
Мария подаде на старицата два лева, а тя съсредоточено я погледна. Тъмните й очи заприличаха на черни дупки.
– Ти не искаш това, дете мое…
– Искам! Искам го!
– Знанието е опасно! Не всеки е способен да се справи със силата му! Освен това не си искрена, ти не искаш това!
– Тогава нека си избера нещо друго! Ето ти още два лева. Сега си намислих друго желание.
– Ти не дойде при мен, за да дадеш милостиня, дойде да искаш. Това е греховно! - Старицата отново погълна с черните си дупки очите на Мария, а тя отстъпи назад. – Сигурна ли си в желанието си?
– Да! Абсолютно! Винаги това съм искала!
– Така да бъде! Носи теглото на желанието си!
Същата вечер, докато Сергей забавляваше приятелите си в близкото кафене, мощен взрив разтърси заспалата улица. Пристигналите полицаи бяха меко казано шашардисани. На мястото на дървената къща, която по техни данни трябваше да се намира на съответното място, имаше огромна купчина пари. Измежду пачките с долари, лири стерлинги, индонезийски рупии и каквито още банкноти съществуват на света, се подаваше по някоя дъска от доскорошната кокетна постройка. Най-отдолу, под два чувала чешки крони, лежеше бездиханна Мария, която няколко часа по-рано си пожела да има всичките пари на света.
На пристигналия малко по-късно пребледнял Сергей, полицаят успя да зададе само един въпрос:
- Приятел, сигурен ли си, че правилно си попълнил данъчната си декларация?
