За първи път умрях, когато бях на пет. Спомням си този ден, като че ли беше вчера. С тате си подмятахме топката и бях щастлива. Обичах да играя с тате. Тогава се опитах да метна жълтата топка много нависоко, но ръчичките ми не бяха точни и тя политна назад. Засмях се и се втурнах да я гоня. Чух татко да крещи нещо, но мислех, че се смее. Вперила поглед в търкалящата се топка, не разбрах кога съм излязла на улицата.
После видях, че от коленцето ми тече кръв. Не ме болеше и затова не се разплаках. Вече бях голяма за сълзи. Понечих да се избърша, но ръката ми мина през коляното. Не можех и да стана. След миг татко се появи и ме вдигна в обятията си. Той ридаеше. Но нали възрастните не плачат? Гушнах се в него, но не усетих нищо. Нямаше я топлотата на тялото му.
После видях, че от коленцето ми тече кръв. Не ме болеше и затова не се разплаках. Вече бях голяма за сълзи. Понечих да се избърша, но ръката ми мина през коляното. Не можех и да стана. След миг татко се появи и ме вдигна в обятията си. Той ридаеше. Но нали възрастните не плачат? Гушнах се в него, но не усетих нищо. Нямаше я топлотата на тялото му.
– Тате, защо плачеш? Не ме боли, само трябва да измием кръвта. Хайде да извикаме мама! – Той не ми отговори. Стискаше ме без да го усещам и беззвучни сълзи се спускаха по лицето му.
Полетях към небето. Като че ли бях вързана за стотици балони. Беше забавно, също както в приказките. Засмях се и погледнах надолу. Там татко продължаваше да прегръща тялото ми. До него, по средата на улицата, имаше спрял автомобил, а някакъв човек беше приседнал на земята и стискаше главата си с ръце. Отнякъде с писъци се появи мама. Тичаше с разтворени ръце.
– Тук съм, мамо! Виж, мога да летя! – Тя не погледна нагоре, а падна на земята и заудря главата си в нея. – Мамо, ще се нараниш!
Никой не ме чуваше. Сигурно защото бях стигнала много нависоко. В небето се появи ярка врата, към която водеше дълга спираловидна стълба. На прага стоеше жена в бяло, която се усмихваше благо. Погледнах надолу, където хората бяха заприличали на мравчици и се заизкачвах. Леличката е добра и ще ме заведе при мама и татко. Стъпалата бяха много стръмни, а крачетата ми къси. Скоро се уморих.
– Не мога повече! – бях готова да ревна.
– Не бързай! – добрата леличка продължаваше да се усмихва. Роклята й светеше и беше много красива.
– Искам при мама! Сигурно вече тъжи за мен. Видях я да плаче…
– Слез, не си за тук!
– Как да отида при мама? Ой! – подхлъзнах се на следващото стъпало, загубих равновесие и започнах да падам. – Помощ!
Земята се приближаваше към мен с бясна скорост. Ето ги – мама, татко…
– Татко, дръж ме!
Изведнъж всичко стана много тъмно. Отворих очи, а над мен се бяха надвесили родителите ми и един чичо доктор.
– Мамо, ударих си коляното и не плаках!
– Няма нищо, детето ми, ще се оправиш – тя пак плачеше, но този път едновременно с това се и смееше. Никога не я бях виждала в такова състояние. И татко се смееше. Лекарят изпусна лека въздишка и също се усмихна.
– А вие защо плакахте толкова много? Нали сте големи? – попитах. – Къде сме?
– В болницата. Сега трябва да си почиваш, миличка. Спинкай!
– Татко, а ти познаваш ли леличката в бяло? Много е красива…
След това съм заспала. По-късно научих, че сърцето ми е било спряло за малко, но после ритъмът му се е възстановил чудодейно.
Това се случи преди много години. Сега се подготвям да умра за втори път, а може би и за последен. Краката ми са вече достатъчно дълги, за да изкачат стъпалата, макар да изпитвам болки в коленете. Не ме е страх и няма да плача, защото съм пораснала още много. А пък ми е дошло и времето. Там, горе ще ме чака жената със светещата рокля. Все още си мисля за нея като за добрата леля. Тя е много добричка и ще ме заведе при мама и татко, които вече са там. Тръгвам!
