Някъде
в Америка, много хиляди години преди Новата ера.
Ахав хвърли
още едно дърво в огъня. После продължи да подостря парче камък като за целта го
удряше с друг. В дъното на пещерата бебето не спираше да плаче. Майка му му
беше дала да смуче парче кожа, но това не го успокояваше. Отвън, в тъмнината се
дочу ревът на саблезъбия тигър. Ахав пробва остротата на камъка с пръст, остана
доволен и го привърза към дълъг прът. Дървата привършваха, валеше силен дъжд, а
бебето не спираше да плаче. Ярка светкавица освети гората. Мярна се силуетът на
дебнещия тигър. Дали беше само един? Засега само огънят го спираше да атакува.
И последната
съчка догоря. Ахав се изправи и застана пред входа на пещерата с копието в
ръка. Тигърът бавно се приближи, изръмжа и скочи към него. Мъжът вдигна
копието, но не улучи. Тигърът го прескочи и с рев се втурна в пещерата. Скоро
писъците и ревът на бебето спряха. Ахав лежеше до входа, все още стискайки
копието си. Саблезъбият се беше заситил, мина бавно покрай мъжа и потъна в
тъмнината на нощта. Още една светкавица озари отдалечаващия се звяр.
На сутринта
Ахав се изправи и тръгна по новия си път.
Хавана,
Куба, 1996 г.
Ако идвате от
изток, ще навлезете в сърцето на Хавана през дълъг тунел, над който се извисява
крепостта, пазела пристанището по времето на испанското владичество. Тунелът ще
ви изведе на крайбрежния булевард „Малекон“, в който се разбиват бурните вълни
на Атлантическия океан. Ако се вгледате
наляво, ще зърнете купола на Капитолия, в който пък се е помещавало Правителството
преди Социалистическата революция. Продължете направо, подминете няколко
билборда с лозунг „Viva la revolucion!“
(„Да живее революцията!“) и образите на Че Гевара и Фидел Кастро на преден
план, и скоро ще зърнете величествената сграда на хотел „Национал“. След още
един тунел и лека отбивка вдясно, ще се озовете на Първа улица. Вървете по нея,
подминете кинотеатър „Карл Маркс“ (навремето в него се излъчваха филми за
нинджи) и от дясната ви страна ще започнат да се редят къщи, опрели се току в
океана. Една от последните от тях, преди да стигнете до „Националния аквариум
на Куба“, е вашата цел. Тук ви съветвам да поспрете, да минете в двора между къщата
и океана и да погледате.
Часът е пет
следобед, морето е спокойно и на шезлонг под чадър, пазещ го от припичащото
слънце, лежи чернокож
мъж. На малката масичка до него стои чаша и запотена кана с течност, в която
плуват зелени листенца – прочутия коктейл Мохито. Човекът се вглеждаше в
морската шир и в облаците, идващи откъм Флорида, докато ентусиазирано момче не
прекъсна заниманието му.
– Чичо Хосе,
виж какво намерих!
– Какво, момче?
– Кост!
– Хм, това е
тазобедрена кост от малко дете. Много е стара. Виж тук, Мигел, виж тези белези!
Това са следи от зъби. Не са на човек… Някакво животно с големи зъби. Нещо е
изяло детето, Мигел. Колко ли е стара тази кост? Къде я намери?
– Под основите
на съборената къща. Булдозерите я изкараха на повърхността. Какво да правя, да
я занеса ли в полицията?
– Няма смисъл,
ако е имало престъпление, то е станало преди хиляди години. Запази си я!
– Не, задръж я
ти, мен тръпки ме побиват. Какво ли се е случило на детето? – Момчето седна на
земята и се загледа в облаците. – Ще замина, чичо Хосе! Нека порасна още
една-две години и ще замина. Ще поема по пътя.
– Къде ще
отидеш, дете?
– Ще избягам!
Може би в Америка, само на 40-50 километра е! Мога да прекося океана, седнал на
автомобилна гума.
– И после
какво? – Хосе отпи от чашата и си наля нова.
– Ще започна
нов живот. Не ти ли се иска да заминеш?
– Разбира се,
че не! Какво ми липсва тук? Слънце си имам, и мохито си имам.
– Чичо, бедни
сме – момчето понижи глас, – а и този Фидел тласка държавата към пълна разруха…
– Като станеш
по-богат какво ще се промени? Слънцето пак ще е същото. И мохитото ще си е същото.
Жени ли искаш? Те не се купуват с пари, приятелче. Но какво ти говоря, като бях
млад и аз се палех като теб. Скоро сам ще разбереш.
– Защо не се
опитваме да променим света?
– Защото не
можем да променим всичко! И не си струва да се ядосваш за това, което не зависи
от теб! Преди десетина години, дадох подобен съвет на младеж като теб. Дано ме
е послушал и сега да е щастлив.
– Чичо Хосе,
говориш примиренчески!
– Не, казвам
моята философия! Поради нея сега съм щастлив. А ти, ако искаш, тръгвай по пътя
си! Ще прибера костта в къщата.
София,
България, 2015 г.
Огледах за
последно апартамента, хванах двата куфара и заслизах надолу. Шофьорът ги сложи
в багажника и запали двигателя.
– Летището?
– Летището.
– Терминал 2?
– Същият.
– Нов
емигрант?
– Не точно.
– Май не си
разговорлив.
– Мисля си
разни работи.
– Искаш ли да
сменя станцията?
– Да, Азис не
ми е любимият певец.
На другата
станция Иги Поп пееше песента си „Пътникът“. Тук вече се усмихнах:
– Колко
тематично!
– Закъде
заминаваш друже?
– Куба.
– Малеее,
много далече, бре! Ще работиш ли там?
– Ами, може
би. Но основно отивам, за да благодаря на един човек.
– Само затова?
Защо не му се обади по телефона?
– Не е същото,
както при живия контакт.
– Ама и твоята
не е лесна. Гледай какви пички са се наредили тук! – шофьорът подсвирна, докато
подминавахме нощното заведение „Син сити“.
– Греховният
град – усмихнах се. – Всички сме грешни, приятелю, едни по-малко, други повече.
И всички сме пътници.
– Поне ще се
наядеш на банани. За какво трябва да благодариш? Да не отиваш заради жена?
Охооо, някоя мулатка, а?
– Не, мъж е,
стар негър.
– Човече,
сигурен ли си, че трябва да пътуваш? Да не ме послъгваш? Ако не ми платиш, да
знаеш, че…
– Спокойно,
имам пари.
На таблото
беше поставена книга. Вдигнах я, а Дан Браун ме погледна любопитно от задната
корица.
– Четеш ли?
– Напоследък
не. Пиша.
– Айдеее,
имаме си писател. Ще търсиш вдъхновение под някоя палма, а? Хехехе! Виж, пак са
разкопали! Мамицата им, скапана държава! – пътят беше затворен.
– Не се
ядосвай! Това няма да поправи пътя.
– А какво?
Сега ще обикаляме! Не ми каза за какво трябва да благодариш на негъра?
– За един
съвет, даден ми преди тридесет години.
– Ти занасяш
ли ме? – шофьорът се вторачи в мен.
– Внимавай,
има коли отпред. Не те занасям. Затова ще измина пътя до там. Може и да попиша
под някоя палма.
Стигнахме до
летището и шофьорът помогна да свалим куфарите от багажника. Влезе в купето, надраска
нещо на едно листче и се върна. Подаде ми написан адрес и мокра кърпичка
„Българска роза“.
– Странен си,
но те харесвам! Ще ми изпратиш ли картичка от Куба? Гледал съм острова по телевизията,
но е друго да имам нещо истинско от там. А тази кърпичка бях забравил в старата
си ЛАДА, на поне тридесет години е. Вече не се произвеждат такива. Сигурно и не
мирише, но нека ти е спомен от родината. Ще се върнеш ли някога?
– Не знам!
Благодаря за подаръка!
– Ще ми кажеш
ли какъв съвет ти е дал негърът?
– Ще ти го
напиша в картичката.
– Да не
забравиш! И след тридесет години трябва
да те намеря, за да ти благодаря, така ли?
– Точно така!
Довиждане! До след тридесет години.
Хавана,
Куба, 2015 г.
Бях се
подготвил от София и успях да наема имота, намиращ се точно до „Розовата
перла“. Така наричаше Хосе малката си къщичка, боядисана цялата в розово. Дори
не знаех дали е жив, не знаех какво се е случило с него. Още първия ден го
видях, побелял и остарял, да лежи на шезлонг и съзерцава океана. Гледах го и
мислех за живота, а той спокойно си пийваше мохито – любимото му питие. Чудех
се как да се появя пред него, какво да му кажа.
На следващия
ден шезлонгите бяха два, а на масичката се бе появила втора чаша. Гледах
блажената му физиономия, гледах и облаците от Флорида. На третия ден отидох да
похапна в любимия бар на Ърнест Хемингуей и накрая се престраших.
Още като чу
приближаващите стъпки, побелелият Хосе проговори без да се обръща:
– Мислеше, че
не съм те видял ли, амиго? Още първия ден те познах. Всъщност, говедо такова,
защо не се обади толкова години? Сядай! – Хосе напълни втората чаша от каната.
– Нося ти
подарък. Ароматна кърпичка.
– Трогателно!
Кажи ми какво става с теб?
– Не зная… Сякаш
се бях загубил по едно време… Накъде вървим, Хосе?
– Не зная
защо, мине се не мине година и все някой ме пита това. Какво търсите вие?
– Накъде
пътуваме?
– Момче, стар
съм вече, трудно ставам. Влез в къщата, в шкафа до вратата има една кост.
Донеси я!
В Розовата
перла бе приятно хладно. Всичко бе подредено, Хосе не обичаше безпорядъка.
Намерих лесно пожълтялата кост.
– Разгледай
внимателно този кокал, младежо. Той е на хиляди години. На малко дете е,
най-вероятно е нямало и годинка. Видя ли следите от зъби? Не си, ти не си лекар
и не разбираш. Ето ги… Това дете е било изядено от диво животно! То дори не е
имало шанса да поеме по житейския си път. А ти се оплакваш! Наистина ме ядосваш
сега! Не знаеш закъде пътуваш ли? За никъде! Нашите пътища винаги водят към
никъде, амиго.
– Хосе, работи
ли още пощата на съседната пресечка?
– Разбира се!
Тук нещата почти не се променят! Писмо ли ще пишеш? На любимата?
– Ще пратя
картичка на един познат…
– Върни се за
вечеря, ще правя огретен. А пък утре може да ми сготвиш някое българско ястие.
Какво ще пишеш на приятеля си?
– Ще му дам
съвета, който ми даде и ти, когато бях млад. Да приемам живота наполовина на
сериозно.
