Път за никъде

Някъде в Америка, много хиляди години преди Новата ера.

Ахав хвърли още едно дърво в огъня. После продължи да подостря парче камък като за целта го удряше с друг. В дъното на пещерата бебето не спираше да плаче. Майка му му беше дала да смуче парче кожа, но това не го успокояваше. Отвън, в тъмнината се дочу ревът на саблезъбия тигър. Ахав пробва остротата на камъка с пръст, остана доволен и го привърза към дълъг прът. Дървата привършваха, валеше силен дъжд, а бебето не спираше да плаче. Ярка светкавица освети гората. Мярна се силуетът на дебнещия тигър. Дали беше само един? Засега само огънят го спираше да атакува.

И последната съчка догоря. Ахав се изправи и застана пред входа на пещерата с копието в ръка. Тигърът бавно се приближи, изръмжа и скочи към него. Мъжът вдигна копието, но не улучи. Тигърът го прескочи и с рев се втурна в пещерата. Скоро писъците и ревът на бебето спряха. Ахав лежеше до входа, все още стискайки копието си. Саблезъбият се беше заситил, мина бавно покрай мъжа и потъна в тъмнината на нощта. Още една светкавица озари отдалечаващия се звяр.

На сутринта Ахав се изправи и тръгна по новия си път.

Хавана, Куба, 1996 г.

Ако идвате от изток, ще навлезете в сърцето на Хавана през дълъг тунел, над който се извисява крепостта, пазела пристанището по времето на испанското владичество. Тунелът ще ви изведе на крайбрежния булевард „Малекон“, в който се разбиват бурните вълни на Атлантическия океан. Ако се вгледате наляво, ще зърнете купола на Капитолия, в който пък се е помещавало Правителството преди Социалистическата революция. Продължете направо, подминете няколко билборда с лозунг „Viva la revolucion!“ („Да живее революцията!“) и образите на Че Гевара и Фидел Кастро на преден план, и скоро ще зърнете величествената сграда на хотел „Национал“. След още един тунел и лека отбивка вдясно, ще се озовете на Първа улица. Вървете по нея, подминете кинотеатър „Карл Маркс“ (навремето в него се излъчваха филми за нинджи) и от дясната ви страна ще започнат да се редят къщи, опрели се току в океана. Една от последните от тях, преди да стигнете до „Националния аквариум на Куба“, е вашата цел. Тук ви съветвам да поспрете, да минете в двора между къщата и океана и да погледате.

Часът е пет следобед, морето е спокойно и на шезлонг под чадър, пазещ го от припичащото слънце, лежи чернокож мъж. На малката масичка до него стои чаша и запотена кана с течност, в която плуват зелени листенца – прочутия коктейл Мохито. Човекът се вглеждаше в морската шир и в облаците, идващи откъм Флорида, докато ентусиазирано момче не прекъсна заниманието му.

– Чичо Хосе, виж какво намерих!  

– Какво, момче?

– Кост!

– Хм, това е тазобедрена кост от малко дете. Много е стара. Виж тук, Мигел, виж тези белези! Това са следи от зъби. Не са на човек… Някакво животно с големи зъби. Нещо е изяло детето, Мигел. Колко ли е стара тази кост? Къде я намери?

– Под основите на съборената къща. Булдозерите я изкараха на повърхността. Какво да правя, да я занеса ли в полицията?

– Няма смисъл, ако е имало престъпление, то е станало преди хиляди години. Запази си я!

– Не, задръж я ти, мен тръпки ме побиват. Какво ли се е случило на детето? – Момчето седна на земята и се загледа в облаците. – Ще замина, чичо Хосе! Нека порасна още една-две години и ще замина. Ще поема по пътя.

– Къде ще отидеш, дете?

– Ще избягам! Може би в Америка, само на 40-50 километра е! Мога да прекося океана, седнал на автомобилна гума.

– И после какво? – Хосе отпи от чашата и си наля нова.

– Ще започна нов живот. Не ти ли се иска да заминеш?

– Разбира се, че не! Какво ми липсва тук? Слънце си имам, и мохито си имам.

– Чичо, бедни сме – момчето понижи глас, – а и този Фидел тласка държавата към пълна разруха…

– Като станеш по-богат какво ще се промени? Слънцето пак ще е същото. И мохитото ще си е същото. Жени ли искаш? Те не се купуват с пари, приятелче. Но какво ти говоря, като бях млад и аз се палех като теб. Скоро сам ще разбереш.  

– Защо не се опитваме да променим света?

– Защото не можем да променим всичко! И не си струва да се ядосваш за това, което не зависи от теб! Преди десетина години, дадох подобен съвет на младеж като теб. Дано ме е послушал и сега да е щастлив.

– Чичо Хосе, говориш примиренчески!

– Не, казвам моята философия! Поради нея сега съм щастлив. А ти, ако искаш, тръгвай по пътя си! Ще прибера костта в къщата.

София, България, 2015 г.

Огледах за последно апартамента, хванах двата куфара и заслизах надолу. Шофьорът ги сложи в багажника и запали двигателя.

– Летището?

– Летището.

– Терминал 2?

– Същият.

– Нов емигрант?

– Не точно.

– Май не си разговорлив.

– Мисля си разни работи.

– Искаш ли да сменя станцията?

– Да, Азис не ми е любимият певец.

На другата станция Иги Поп пееше песента си „Пътникът“. Тук вече се усмихнах:

– Колко тематично!

– Закъде заминаваш друже?

– Куба.

– Малеее, много далече, бре! Ще работиш ли там?

– Ами, може би. Но основно отивам, за да благодаря на един човек.

– Само затова? Защо не му се обади по телефона?

– Не е същото, както при живия контакт.

– Ама и твоята не е лесна. Гледай какви пички са се наредили тук! – шофьорът подсвирна, докато подминавахме нощното заведение „Син сити“.

– Греховният град – усмихнах се. – Всички сме грешни, приятелю, едни по-малко, други повече. И всички сме пътници.

– Поне ще се наядеш на банани. За какво трябва да благодариш? Да не отиваш заради жена? Охооо, някоя мулатка, а?

– Не, мъж е, стар негър.

– Човече, сигурен ли си, че трябва да пътуваш? Да не ме послъгваш? Ако не ми платиш, да знаеш, че…

– Спокойно, имам пари.

На таблото беше поставена книга. Вдигнах я, а Дан Браун ме погледна любопитно от задната корица.

– Четеш ли?

– Напоследък не. Пиша.

– Айдеее, имаме си писател. Ще търсиш вдъхновение под някоя палма, а? Хехехе! Виж, пак са разкопали! Мамицата им, скапана държава! – пътят беше затворен.

– Не се ядосвай! Това няма да поправи пътя.

– А какво? Сега ще обикаляме! Не ми каза за какво трябва да благодариш на негъра?

– За един съвет, даден ми преди тридесет години.

– Ти занасяш ли ме? – шофьорът се вторачи в мен.

– Внимавай, има коли отпред. Не те занасям. Затова ще измина пътя до там. Може и да попиша под някоя палма.

Стигнахме до летището и шофьорът помогна да свалим куфарите от багажника. Влезе в купето, надраска нещо на едно листче и се върна. Подаде ми написан адрес и мокра кърпичка „Българска роза“.

– Странен си, но те харесвам! Ще ми изпратиш ли картичка от Куба? Гледал съм острова по телевизията, но е друго да имам нещо истинско от там. А тази кърпичка бях забравил в старата си ЛАДА, на поне тридесет години е. Вече не се произвеждат такива. Сигурно и не мирише, но нека ти е спомен от родината. Ще се върнеш ли някога?

– Не знам! Благодаря за подаръка!

– Ще ми кажеш ли какъв съвет ти е дал негърът?

– Ще ти го напиша в картичката.

– Да не забравиш! И след тридесет години  трябва да те намеря, за да ти благодаря, така ли?

– Точно така! Довиждане! До след тридесет години.  

Хавана, Куба, 2015 г.

Бях се подготвил от София и успях да наема имота, намиращ се точно до „Розовата перла“. Така наричаше Хосе малката си къщичка, боядисана цялата в розово. Дори не знаех дали е жив, не знаех какво се е случило с него. Още първия ден го видях, побелял и остарял, да лежи на шезлонг и съзерцава океана. Гледах го и мислех за живота, а той спокойно си пийваше мохито – любимото му питие. Чудех се как да се появя пред него, какво да му кажа.

На следващия ден шезлонгите бяха два, а на масичката се бе появила втора чаша. Гледах блажената му физиономия, гледах и облаците от Флорида. На третия ден отидох да похапна в любимия бар на Ърнест Хемингуей и накрая се престраших.

Още като чу приближаващите стъпки, побелелият Хосе проговори без да се обръща:

– Мислеше, че не съм те видял ли, амиго? Още първия ден те познах. Всъщност, говедо такова, защо не се обади толкова години? Сядай! – Хосе напълни втората чаша от каната.

– Нося ти подарък. Ароматна кърпичка.

– Трогателно! Кажи ми какво става с теб?

– Не зная… Сякаш се бях загубил по едно време… Накъде вървим, Хосе?

– Не зная защо, мине се не мине година и все някой ме пита това. Какво търсите вие?

– Накъде пътуваме?

– Момче, стар съм вече, трудно ставам. Влез в къщата, в шкафа до вратата има една кост. Донеси я!

В Розовата перла бе приятно хладно. Всичко бе подредено, Хосе не обичаше безпорядъка. Намерих лесно пожълтялата кост.

– Разгледай внимателно този кокал, младежо. Той е на хиляди години. На малко дете е, най-вероятно е нямало и годинка. Видя ли следите от зъби? Не си, ти не си лекар и не разбираш. Ето ги… Това дете е било изядено от диво животно! То дори не е имало шанса да поеме по житейския си път. А ти се оплакваш! Наистина ме ядосваш сега! Не знаеш закъде пътуваш ли? За никъде! Нашите пътища винаги водят към никъде, амиго.

– Хосе, работи ли още пощата на съседната пресечка?

– Разбира се! Тук нещата почти не се променят! Писмо ли ще пишеш? На любимата?

– Ще пратя картичка на един познат…

– Върни се за вечеря, ще правя огретен. А пък утре може да ми сготвиш някое българско ястие. Какво ще пишеш на приятеля си?

– Ще му дам съвета, който ми даде и ти, когато бях млад. Да приемам живота наполовина на сериозно.

Пет минути

           

5 минути.

Мислех да си избера трюфели, защото никога не съм ял, но сигурно нямаше да ми ги осигурят. А пък и ги смятам за прекалена глезотия. Затова вчера, след дълги размисли, се спрях на пилешки бутчета и ориз с къри. За десерт – палачинки със сладко от ягоди. Също като тези, които ми правеше мама в неделя, когато бях малък. Тогава закусвах пред черно-белия телевизор, докато гледах детското предаване. Като споменах черно-бяло се сетих и за филмите на Чарли Чаплин. Как само съм се смял на тях като дете! Коремът ме заболяваше. Преди няколко години се опитах да изгледам „Треска за злато“ и видях само един анахронизъм. Не се засмях дори на танца с хлебчетата. Почудих се, защо изобщо съм намирал тези филми за смешни? По-глупави ли сме били преди време? По-ограничени? Сега сме залети с информация и не се смеем на нищо. Нещо май се е сбъркало в този свят. Не знам защо мисля за това точно сега, но не мога да изгоня мислите от главата си. Покапах се с малко сладко, скоро ще започне да лепне. Няма значение.

4 минути.

Казват ми, че трябва да изляза. Пет човеци са, има и свещеник. Той ме пита, дали искам да се изповядам пред Бога. Гледам го с празен поглед и просто махам с ръка. Не знам кой е моят Бог, така и не го намерих. Не че някога съм имал желание да го търся, де. Щом някой така старателно се крие, значи не му е читава работата.

В коридора е студено. Това ми навя спомен за зимите, когато се спускахме с дървени шейни. Едно време имаше много сняг, помните ли? Големи преспи, а аз бях увит в грейка и шал. Късно вечер уличните лампи придаваха жълтеникъв, мистичен изглед на искрящата зима. Научих значението на думата „мистичен“ доста по-късно, но си спомням в детайли приказната картина. Поглъщах с жаден поглед красотата, за която тогава не разполагах с думи да опиша, а сега няма и на кого.

Свещеникът върви до мен, а черното му расо ме дразни и потиска. Не разбирам облеклата на свещенниците. Нали уж Бог е любов, защо тогава не се обличат по-весело, както подхожда на любовта? Интересен въпрос, над който няма да имам време да разсъждавам.

3 минути.

Наближаваме вратата и забавям крачка. Цялата група също се забавя. Не извръщам поглед, но със сигурност изглеждат гузни.

Когато за пръв път правих любов, изпитах странна смесица от емоции. Екстаз, последван от притеснение и чувство за вина. Затова, че с момичето сме направили нещо... нередно? Сутринта станахме, облякохме се без думи и тя просто си отиде. След това се виждахме няколко пъти, но никой не обели и дума за случилото се. Аз от срам, защото още бях млад, а тя не знам по каква причина. Престъпление ли бяхме извършили, така и не разбрах. Е, това беше много отдавна, с времето нещата се промениха. Но все пак не съм забравил преживяването от първия път, още повече, че си го спомням точно сега.

Стигаме до вратата и се сепвам. За какво да мисля? Имам още малко време, стига съм се отдавал на спомени. Не може ли точно сега да измисля нещо умно?

2 минути.

Ако е имало нещо много мъдро, което е можело да ми хрумне, щяло е да стане досега. Единственото умно, което съм сътворявал някога е това, заради което сега съм тук. Поне така си мисля. Металната врата с решетъчно прозорче се отвори с леко скърцане. Сигурно е много тежка, за да не може да избяга никой през нея.

Нова мисъл породи съмнение! Не съм убеден, че извършеното убийство ще спомогне за развитието на обществото. Но това времето ще покаже – то е най-добрият съдник. Успокоен седнах на кожен стол. Интересно, не знаех, че тези столове са с мека облегалка.

Може пък моята постъпка да промени хода на историята, кой знае? Със сигурност ще ме пишат в учебниците, това е ясно. А пък и скоро ще си намерят нов президент, изборите вече са насрочени. Ех, поне името ми да беше по-необичайно, ама карай да върви. И така ще го запомнят.

Стената отпред е зелена. Също като лятна гора, прошепваща тайни след въпросите на закачливия ветрец. Чухте ли какво си помислих? Не сте, разбира се, никой не ме чува, защото не говоря. За първи път се изказах поетично, но сега ли е моментът да стана поет? И за това нямам време. Ей, Вапцаров е написал последния си стих върху стената на килията! Или поне така помня. Да се бях сетил вчера да пиша стихове, сега вече е късно.

1 минута.

Питат ме за последни думи. Какво да кажа? Каквото съм имал, съм го казал, а повечето съм го и направил. Няма да се жалвам и разкайвам сега. Всичко свърши. И да се разплача не става, очите ми са сухи. Усмихвам се, защото виждам нещо. В зелената шумоляща гора пред мен пробяга сърна. Кимнах натам, но никой друг не я видя.

Черното расо ме гледа със страдалчески поглед. Преиграва и ме дразни. Някой зад мен постави мокра гъба на главата ми. Преди да наденат качулката, през капчиците вода,  забелязвам в гората ушите на заек. Дали ще подскочи, за да го видя целия?

Вече не виждам нищо.

0 минути.

Отвисоко хората изглеждат странни. Виждам опулените им погледи. Пълно мълчание, докато лекарят проверява тялото ми. „Мъртъв е!“ казва той и чувам въздишки от присъстващите. Един от надзирателите, който по време на цялата процедура гледаше към стената, сега обърна очи нагоре. Точно към мен. Едва ли ме вижда, мисля, че търси нещо друго. Това, което аз не потърсих никога. Издигам се все по-високо, а той приседнал на стол, продължава да гледа към мен. През мен и нагоре.

 

Изпепеляване

Вие не бихте посмели да надзърнете там! Не бихте повдигнали капака на дървената кутия от отдавна изпушени пури, скътала в утробата си множество непотребни вече хартийки. Там е вашето минало, там е вашият живот. Готови ли сте да изживеете живота си отново? Надали! Затова никога, повтарям, никога не повдигайте капака на вашата кутия със спомени. Само безумци като мен биха се впуснали в това ненужно приключение.

Аз отворих моята кутия. Защото съм луд. И защото на капака, под красива картинка на целуващи се влюбени, беше отпечатана марката „Ромео и Жулиета“. Бях забравил този надпис, а всяка любов е романтична, нали? И така, с доза неразумност, подправена със шепа романтика и две щипки любопитство, повдигнах капака на кутията, захвърлена от години на тавана.  

Най-отгоре се мъдри зелената ми военна книжка. Ако знаете колко съм млад, уплашен и плешив на снимката, ще ви заболят коремите от смях. Малко след като се уволних с ранг редник, закриха редовната военна служба. Ако се бях насилил да повторя някой курс в университета, щях да си спестя привилегията да съм част от родната казарма и нямаше да имате честта един бъдещ писател да пази неприкосновеността на Републиката. Не че през едногодишния ми престой там съм пазил нещо много значимо – единствено стари съветски танкове, които дори магьосник би привел трудно в движение.

Следва я поздравителна картичка от Черноморието. Кога за последно сте виждали пощенска картичка? Не, не търсете, казах ви да не отваряте старите си кутии. На гърба на моята картичка пише „Поздрави от слънчева Варна! Тук е страхотно и всички бачкат за нас. Поздрави: Силвана и Боряна“. Бачкат? Този израз е от времената на мутрите. Защо не съм изхвърлил картичката досега? Защото, над подписите, Силвана е запечатала своята целувка с червило. Ярко и неизбледняващо, както беше модерно тогава. Няма да я изхвърля, та кой би захвърлил с лека ръка двадесетгодишна целувка. Но за военната книжка ще се замисля.

Размислих, няма да хвърля и книжката. Това е спомен от един паралелен свят, изживян много отдавна. Интересното е, че изобщо не си спомням студените нощи в ареста, а само веселото пиянство, заради което са ме вкарвали в него. Спокойно, няма да ви говоря за войнишките си изцепки сега, ще го направя в някой друг мой разказ.

Под картичката намерих фотографска лента с негативи. Сигурно съм я пазел, за да мога да си вадя снимки за студентската книжка, без да се налага да се фотографирам всеки път. Хитра идея! Значи съм бил първокурсник в университета. Но, Боже милостиви, нима това наистина съм аз? Този пъпчив скелет, с прическа на Гео Милев, никак не кореспондира със сегашната ми визия. А именно – на солиден мъж в разцвета на силите си и с добре подържано бирено шкембенце. Ако направя фотоизложба ще я кръстя „Слабия дебелак“. Или „Дебелия слабак“, все едно. Подобно съчетание на изключващи се понятия, поетите наричат оксиморон.

Напъхах лентата-оксиморон в джоба си с идеята да я изхвърля по-късно и само след секунда отново я извадих. Пригладих я и поставих върху останалите скъпоценности. Пъпчивият Гео Милев задължително трябва да се покаже на внуците някой ден. Ще се посерат от смях, а и аз ще съм толкова възрастен, че със сигурност ще направя същото, но не метафорично. Дъщеря ми да му мисли тогава.

Вече напълно разлигавен и забравил всякакви задръжки, продължих да ровя в кутията от кубински пури. Стъклено топче за игра. Но по каква причина е тук...? Явно е имало основателна такава, ще си я спомня друг път. Остава! Импова таблица за игра на бридж. По едно време като студенти с приятелите бяхме луднали по бриджа. След това малко по малко го изоставихме, защото колкото и да е интересен, изисква висока концентрация и много мислене, което пък автоматично изключва непринудените разговори и шеги. Затова се върнахме към канастата – динамична и забавна игра, също както нейните създатели уругвайците. Но и таблицата може да ми потрябва, току-виж някой ден ни дойде музата отново да поиграем бридж.

Следваше силно омачкан лист, сгънат на три. Весело го разгърнах и после изпуснах от разтрепераните пръсти. Това беше писмото. Писмото изпратено от София с адресат „101 Високопланински пехотен полк – гр.Смолян. III Рота, I Взвод, за редник Даниел Меразчиев“. Като подател беше посочена Таня.

По онова време още не знаех, че червилото на Силвана е вечно върху сухата хартия. Установих обаче, че много бързо избледнява върху различните мъжки устни и покрусен се отдадох на депресивна самота. Самотата рязко беше разбита на незалепващи парчета от Таня. Тя разтърси младежките ми страсти още с първия си зеленоок поглед и продължи да го прави, докато не попаднах в тайнствените дебри на непобедимата Българска Армия. За последно я видях да ридае, докато стреснат и в името на народа, преминавах портала на Високопланинския пехотен полк, който напълно оправдаваше наименованието си. Под него беше градът, а над него – само заснежените върхове на Родопите. Величествена красота, която тогава нямах смелостта да оценя.

Писмото получих на третата седмица в казармата. Тогава новата ми майка – старшината на ротата, лично ми го връчи.

– Меразчиев! Ей, киртак, до пет секунди да си тук! Три!

Пристигнах по-бързо, този явно не знаеше някои от цифрите между едно и пет.

– Взимай, киртак, писмо от любимата! И да не омажеш чаршафите довечера. Хахаха!

Омазах писмото със сълзи. После ме обзе ярост, смачках го, но понеже нямаше къде да го изхвърля на момента, го заврях най-отдолу във войнишката мешка. Майната ти, курво! Шафрантия –  като всички останали! 

Писмото остана смачкано и забравено до края на пребиваването ми в родната казарма. На поредната курва никога повече не се обадих, разбира се. А после, по неведоми пътища, нараняващото достойнството ми писмо, е стигнало до кутията за спомени. Това как е станало, не си спомням! 

Но сега вече ще го затрия! Този лист не е достоен и за кофата за боклук дори. Бях забравил красивите очи и сочните устни, а тази пак се появи. Само с огън ще изчезне завинаги. Хайде, мила зеленоочке, приготви се да гориш в огнения пъкъл.

Напуснах прашния таван, на който се качих преди час, с едничката идея да оставя кашона с коледна украса. Откъде можех да зная тогава, че докато се опитвам да набутам преливащия от снежни човеци и брокатени звезди кашон, нещо ще падне на пода. Кутията „Ромео и Жулиета“, в съдържанието на която се дивях толкова дълго. Оставих влюбените да се целуват на осрания от хлебарки под и побягнах надолу. 

Камината в дневната гореше. Седнал в мекото кресло, за последно, прочетох няколкото изречения и метнах листа към огъня. Той пък се оказа инатлив и попадна върху тухлата на ръба на камината. Бавно започна да се нагрява и почервенява. С мазохистична наслада гледах как ъглите на пожълтелия лист от тетрадка се запалват. И тогава под думите „Не мога да съм с теб. Никога няма да мога да бъда. Прости ми!“, изплува невидим досега текст.

„Вече съм на седемнадесет, но той продължава да го прави. Почти всяка вечер е до мен... и в мен...  Откакто мама почина, нямам никаква опора. Исках много да съм с теб, за да избягам от това, но сега и теб те няма. Дани..., той чука на вратата на стаята ми, а после влиза. И ми казва, че е време за игра, стига съм учила. Аз не искам, Дани, не искам! Но той ми хваща ръката, а после и главата и ги насочва към... Искам да умре! Да умре, мамка му! Той видя писмото, което ти пишех и каза, че хич не му се нрави. Скъса го! Накара ме да напиша друго, защото момиченцето му можело да си играе само с него. И после пак си игра с мен...  Не искам повече, Дани! Добре, че се сетих за тайното мастило от лимон. А знам, че в казармата се топлите с печки на въглища и докато четеш писмото ми ще си там, на топло до печката. И ще видиш и разбереш всичко! Обичам те! Нали знаеш, че ти говоря за...“

Огънят изгори последната дума, а после методично се насочи към останалите. Опитах да грабна овъглената страница и се изгорих. В стаята замириса на изгорял живот…    

Камбаната

Тази година аз спечелих училищната викторина и получих правото да бия камбаната. Миналата година загубих на въпроса коя е най-дългата река в света. Ей, не ми се смейте! Бях в шести клас и веднага си представих тлъсти крокодили на припек пред Долината на царете. Ако не бях избързал с отговора си можеше и да победя. Секунда след като се провикнах „Нил“ се пляснах по челото. Тогава очилатата Гергана се наслади на падението ми и ехидно съобщи – Амазонка. Когато г-н Кузманов удари с чукчето и потвърди верния отговор, онази се разтрепери като хартиен лист насред тропическа буря, а писъците й наподобяваха квичането на прасето Гошо, което тате закла за Коледа. Егати, зубъра!
Седмица по-късно зубърката гордо се заизкачва по стръмната стълба. На всеки десет стъпала се спираше да си бърше очилата, била развълнувана. А щом стигна върха на църковната кула, огледа притихналото множество и запърхе с ръце пред гърдите си като китайски вентилатор. Пак се разквича, как щяла да донесе добрини на света, оказаната й чест бил смисълът на живота й, бля-бля, всичко вече ще върви по мед и масло, бля, а останалото не се разбра поради нарастващото кресчендо. Тогава и директорът Кузманов не издържа и я бутна към камбаната. Онази пак тръгна да си бърше очилата, но изнервеният Кузманов и набута чука в ръцете. И така, със замъглени очила, зубърката Гергана от девети клас удари камбаната.
Всички зачакахме какво ще се случи. Първият месец не стана нищо. На следващия кокошките на леля Гина една по една спряха да снасят. После кравите на съседа решиха единогласно да не отделят повече мляко. Чух го да се жалва на тате: „Стискам, стискам, без сили останах, а нито капка не пада, братчед! Ами сега?“. Тате само вдигна рамене, а скоро една от кравите залиня и си замина. Последваха я кокошките на Гина, както и нашето ново прасе, което се казваше Тошо. Горкото спря да яде и един ден го намерихме в кочината предало Богу Дух. А дъжд не падна осем месеца. Земята се нацепи като негърска пета. Чушки, домати – забрави, всичко изсъхна.
Събраха се големците на селото, наред с тате, и отидоха при директора на училището. Нямало хъката-мъката, разказа после татко, съседът с кравите (а той е едър като исполин) директно поискал обяснения. Кузнамов преценил, че не е здравословно да спори с него и изпроводил да повикат Гергана, дето би камбаната последния път.
Ученичката се появила бързо, съпровождана от двамата си родители. Още не седнала и започнала да си бърше очилата. Била развълнувана.
- Я кажи, мило момиче, какво си пожела ти преди да удариш камбаната?
- Господин директор, знаете, че има много мъка по света. В Африка гладуват, гледали сте по телевизията...
- Всички знаем това, но ти какво конкретно пожела?
Онази пак си свалила очилата, баща й стискал челичени ръце с поглед забит в пода, а майка й проследявала полета на някаква досадна муха над темето на директора.
- Ами пожелах си всички да сме равни. Не е редно щом за едните няма, то за другите да има.
- Ахаааа, да нямаме и ние като другите... Също както тези в Африка...
Множество гневни погледи се втренчили в Гергана. Баща й, почервенял от срам, ядно стискал краката на стола си. Още малко и щял да го счупи под себе си. Само майката изведнъж забравила за мухата. Отворила широко учудена уста и забила такъв шамар на щерка си, че очилата и излетели два метра напред. Директор Кузманов изпаднал в потрес от приложеното насилие и подскочил. Смръщените погледи обаче се изместили върху него и той бързо си седнал на мястото.
- Остават още четири месеца – благо рекъл директорът – ще измислим нещо.
Тази година започнахме учебните занятия в небоядисана сграда с течащи прозорци. Дори училищният звънец не работеше добре – веднъж звънне, друг път не. Неизвестно как обаче, Гина се сдоби с нови кокошки, кравата на съседа чудодейно възкръсна, а в нашата кочина се появи ново прасе. Тате го кръсти Герго, защото било шопар.
Малко след това, в една топла октомврийска неделя, всички мъже се събраха и варосаха старото школо. Мишо Ученото поправи звънеца, защото е изучавал инженерство в София, а Бай Коле се погрижи за дограмите.
А днес е мой ред да бия камбаната на църквата. Както ви казах, за първи път спечелих училищната викторина. Този път обаче, бях по-голям и уравновесен и не избързах за последния въпрос. Изчаках конкуренцията да отпадне. Когато директорът запита къде е измислена цифрата нула, настана тежко мълчание. Десетокласникът Владимир си издърпа перчема и обяви – Италия. Отрицателно поклащане на глава откъм преждевременно побелелия Кузманов. Остана Ваня от нашия клас. Погледна ме през рамо, но аз не показах никаква емоция.
- През тъмните векове математиката се е развивала силно в Близкия изток. Нормално е нулата да е пренесена от там.
- Коя е държавата, Ваня? Тя съществува и сега. – Директорът видимо подсказа, но ученичката все пак сбърка.
- Месопотамия!
Кузманов натисна червения бутон, инсталиран от същия Мишо, който поправи и училищния звънец. После погледна мен – последния финалист. Няма да се свеня, че гордо се изправих и силно изрекох:
- Индия, господин Кузманов! Нулата е измислена в Индия и в последствие е пренесена в Европа. По онези времена европейците са ползвали римските цифри и са си нямали хал хабер от концепцията за празно пространство. Не случайно в римските цифри нула не съществува!
Зелената светлина светна! Изгледах победоносно останалите! Гергана се беше свила в ъгъла на залата и бегло се усмихна.
Сега крача бавно по стълбите на църковната камбанария. Директор Кузманов ме побутва отзад. Хора, нямам си на идея какво да си пожелая! Доказано е, че желанието на дете преди да удари камбаната на Коледа се сбъдва, но се боя да не повторя грешката на Гергана. Мога да си пожелая да сме равни и да имаме всичко, също както другите. Но кои са другите? Едни имат много пари, хладилници с три степени на замразяване, перални машини с един бутон (да не се чудиш как да завъртиш копчето) и Мерцедес, който е като побеснял тигър по аутобаните. Но пък са подтиснати от правителството си и посмеят ли да надигнат глава – вземат им хладилниците и пералните, но първо е Мерцедеса. Има и такива (гледал съм по телевизията), които си нямат на представа какво е дизелов автомобил, и перат на ръка. Същите тези хич не ги е еня, че хладилниците им имат само една степен на замразяване, но обидно доволно се забавляват по улиците. Пеят и песни!
На върха съм, а онзи ми бута чука в ръцете. Трябва да ударя камбаната.
Казвайте бързо! Какво да си пожелая?

Коренът

Дори да идвате за първи път в наше село, едва ли ще се затрудните да намерите Петрова дупка. Просто след чаршията трябва да продължите само направо до тясното дере, където винаги е вързана кравата на Стояна. Не, няма да ви убеждавам, че кравата е безсмъртна, знам че това ми твърдение няма да хване декиш. Истината е, че когато едната крава завърши земния си път и се възкачи в небесните пасбища, то Стояна бързо я заменя с друга, която връзва на неизменното място.
И така, подминете кравата и свийте в дясно. Внимавайте да не си ударите главите в надвисналите почти доземи клони на стария орех и пред вас ще се разкрие малка поляна с цъкащи кокошки. В дъното й ще зърнете дома на Петър Черния с неизмазан втори кат. А дупката, която търсите е зад къщата, току до саята.
А сега внимание! Петрова дупка е закрита с дъски, които никой не бива да отмества, за да влиза в нея. Казвам ви го от опит, защото бях свидетел на неволите и тъжната кончина на самия Петър. За това, веднага щом завърши епопеята с бездънната яма, всички мъже от селото се събрахме и дружно запушихме отвора й. А ето как започна цялата история:
Петър Черния винаги се е славел като работяга. По-често можеше да го забележите по двора, където все нещо дялкаше и майстореше и рядко в кръчмата с аверите. За това никой не се учуди, че веднага след като старецът му се спомина, той се зае с ентусиазъм да надгради родната къща. Внимателно свали керемидите и дъските на покрива, докара тухли и започна да строи втори етаж. Работата му спореше и без чужда помощ привърши бързо. Петър нареди отново покривните керемиди и щом му остана само измазването реши да си отдъхне за ден. Това и му беше грешката – когато човек няма работа започва много да мисли. А мислите са като яребици – като ги подгониш не знаеш на къде ще отлетят. Така станало и с една щура хрумка на Петър. Отлетяла нависоко, после се снижила, кацнала и се загнездила точно върху ямата до саята. Там наш Петър изхвърлял строителните отпадъци с идеята след края на градежа да пренесе някъде надалеч от село.
Докато бил улисан в работата, строителят не обръщал внимание на маловажната яма, но през онзи ден, от немай къде се загледал в нея. Дупката не само, че не била зарита под купчина буклуци, както се очаквало, но и едва се забелязвала над земята. Надвесил се Петър над нея. Наистина, показвали се една-две греди и няколко счупени тухли, но само това. Всичко останало явно било пропаднало нейде надълбоко. И тъй като беше любознателен от малък, а пък му било и ден за почивка, Петър решил да се спусне в дупката. Като същински инженерин инсталирал макара, вързал въже за нея и бавно се заспускал в бездната.
По обяд се разкрещял от дупката, та жена му едва го чула. Искал да му спусне обяд. Докато дъвчел комата със сирене разказал, че преминал през строителните отпадъци, но сега бил много по-надълбоко. Видял счупено колело на каруца, скелет на крава, но дъното на дупката не се виждало. Не мислел да излиза, докато не стигне дъното.
През късния следобед виковете му излезли като боботене от дълбините. Този път наредил да повикат Кмета и Даскала. Мълвата се разнесе и покрай тях около дупката се събрахме всички. Петър пожела Кмета да отиде до града за още въжета, за които жена му да извади пари от зеления сандък в малката одая. На Даскала заразказва какво е видял по пътя си надолу. Надгробни камъни подаващи се от стените на дупката. Едни били български, други турски, а вече стигнал до такива, чиито език не разпознавал. Даскалът като мъдър човек реши, че тези неразпознаеми езици са много древни и забравени.
Въжетата бяха донесени и Петър продължи пътя си към дълбините. Вече не го чувахме и му спуснахме лист и молив по друго въже, за да пише какво вижда. Много скелети – отвърна той – всякакви по размер, има и детски. Ръждясал ятаган, стрела забита в пропукан череп, дръжка на меч... В описанието му следваха още много оръжия, съвременни и старовремски. И много кости, които едва разривал, за да продължи надолу. Даскала си приглади мустаците.
- Много злини са погребани под нас, ще знаете!
Така рече, а после се замисли. Изправи се и осветен от луната обяви:
- Човеците сме лоши и сме били такива още от памтивека. Тази дупка е бездънна, също както човешката злъч. Ние никога не бихме разбрали защо се раждаме злобни и умираме с враждебност. Нека Петър се покачи на земята, защото нивга не би стигнал до основата на човешката лошотия.
Кметът аплодира, а и ние се съгласихме. Пуснахме бележка на Петър, че дупката е бездънна, подобно на хорската злоба. А даскалът добави, че дупката е издълбана именно от нея – лошотията. След много време, защото вече беше много надълбоко, получихме послание от Петър Черния: „Аз няма да се спра, докато не стигна дъното. И когато намеря корена на тази злоба ще го изкореня и ще го тъпча с нозе, докато не заприлича на пихтия“.
Пуснахме нова бележка „Въжетата свършиха. Ще те издърпаме нагоре.“ След часове получихме ответното съобщение: „Щом получите това, аз вече ще съм прерязал въжето, дето ме държи. Ще издърпате на отчаяната земя един плесенясал камък, който привързах вместо мен.“
Така и стана! Изтеглихме зеленясалия камък, а от Петър повече не получихме вест. Той продължи да търси корена на хорската лошотия. От тогава минаха много години, а светът все още не се е оправил. Сигурно дупката е много дълбока и Петър все още не е стигнал до дъното й. Ами ако наистина е бездънна? В такъв случай начинанието на Петър е било обречено на неуспех и смелият човечец ще погине залудо. Май ще се окаже, че Даскалът е прав и спасение за човешкото племе няма. А Даскалът е мъдър човек, не забравяйте.
За всеки случай закрихме дупката с дъски и всякакви тежки вехтории, така че никой да не може да влезе в нея. И за още по-сигурно поставихме табела „Тук отдолу е коренът на човешката лошотия, а може би не е. Но не влизай в дупката, човече! И в двата случая ще загинеш без да промениш света. А защо ти е да знаеш нещо, което би те погубило?“

Героите на компютърната революция

„Беше по времето, когато есента с неохота отстъпваше владенията си на наближаващата зима и се пренасяше към други непознати краища на света. Беше на мястото, където реката лениво отмиваше от бреговете си и последните ярки листа и се приготвяше за заслужена почивка под леден покров.“
Това беше последното, което написах на лаптопа, седнал на задната седалка на автомобила на Иван. Щом умореният Джип с непристойно хъхрене изкачи и последните метри височина и рязко заслиза надолу, затворих капака на компютъра. Пред нас, въодушевените изследователи, се разкри чудна гледка.
Ленивата река продължаваше да се вие в долината под нас. До коритото й се бяха залепили няколко тухлени къщи. Над тях се протягаше разбитият селския път, невиждал асфалт от времената на развития социализъм. По протежение на пътя, току под надвесилите се скали имаше още няколко постройки. А над омаломощеното поселище гордо се беше изправила каменистата снага на Родопа планина. Някъде нависоко, на стотици метри, из върховете й се рееха големи птици, може би орли.
Иван забави скоростта и бавно навлязохме в селото. Докато Вихра не спираше да снима аз се чудех за правилната дума, описваща неочаквано открилото се пред нас място. Нито един прозорец не светеше, а времето беше мръчкаво. Нямаше и пушек от комините. Тук нямаше никого.
Пътят, следващ завоите на реката изви и пред фаровете на колата застана малко коте. Шарено и с искрено зелени очи. Котето не помръдна от рева на мощния двигател, само жално измяука. И тогава търсената дума ме удари в слепоочието. САМОТА. Тук всичко беше самотно, не само котето, а и неизмазаните къщи изпаднали в покруса, оголелите дървета, дори бавната река. Дали селото не се наричаше Самота? Табела на входа му нямаше...
Шареното коте все пак избяга от наближаващите колела и тъжно измяука след нас. Вихра го засне с голяма резолюция. Високотехнологичният телефон, ползващ чип с изкуствени невронни мрежи веднага разбра, че това е котка. За няколко наносекунди го сравни с други подобни снимки и крайният резултат беше снимка на коте с изумрудено зелени очи. И подвита от безразличието на околните опашка.
Наближавахме края на село Самота (така си го бях кръстил и с това име мислех да го представя в социалните мрежи), когато ненадейно в една от къщурките съзряхме светлина. Последва кратък и безсмислен спор дали да слезем, но жената винаги надделява. Водени от Вихра смело почукахме по някога зелената, но олюспена от привичките на времето врата.
Никакъв отговор.
Бавно открехнахме вратата и влязохме един по един. Предверие с пожълтяла мивка и хладилник Мраз. През него се стигаше до друга стая, осветена от мъждива крушка. Тримата застинахме на прага й, вторачени в сюрреалистичната сцена.
По средата на стаята имаше дъсчен ковчег, а в него лежеше покойник със запалена свещ, пъхната в скръстените ръце. На разнебитени столове над мъртвеца седяха двама старци, които щом ни забелязаха запремигваха недоумяващо. Единият си подръпна мустака и питащо погледна към жената, стояща права от другата страна на ковчега. Старицата, облечена с пъстри шалвари и зелена забрадка на главата бавно ни огледа. След това сложи пръст пред устните си в знак за тишина и продължи да чете от малката книжка в ръцете си. Тих, гъгнещ глас запълни стята:
- Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават...
Жената несъмнено четеше откъс от Библията. Вихра незабележимо вдигна телефона си и безшумно го включи в режим на заснемане на видео. Няколко мегабайта в секунда се втурнаха да превърнат последния път на покойника в дигитален образ. Светлинният сензор оповести, че му е тъмно и плавно усили яркостта на картината.
- Само благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми и аз ще живея завинаги в дома Господен. – Жената затвори книгата и завърши – Нека Бог се смили над душата на Калоян!
- Дай Боже! – приведоха смирено глави мъжете.
- Како Зайнеб, това ли беше? – въпросът изрече по-дребното старче, с пъргавите очи.
- Само тази книга намерих тук, Хасане. Ти по-добра идея ли имаш?
- Ами... сигурно някаква молитва... знам ли...
„Како“? Той я нарече „како“, а беше над седемдесет! Докато се дивях над непривичното обръщение усетих, че погледите на участниците в траурната церемония са обърнати към нас.
- Деца, вие християни ли сте?
- Ами да, май... – замънкахме дружно.
- Знаете ли някоя заупокойна молитва за душата на бедния Калоян?
Вдигнахме рамене. Старицата благо се усмихна.
- Както и да е! Помогнете да го пренесем до гробищата.
Следващия час го помня откъслечно. Като че ли бях герой в мрачен филм. Докато спускахме тежкия ковчег часовникът на Иван падна в изкопа. Трябваше да влезне в него, за да го извади. След като зарихме гроба забихме направения от две дъски кръст. После жената ни почерпи с локум. За Бог да прости каза. След това си тръгнахме от село Самота. Умопомрачени от видяното забравихме да питаме за истинското име на селото.
Въпреки, че споменът за преживяното християнско погребение, извършено от мюсюлмани никога не би избледнял от съзнанието ми, има някои подробности, които не бях забелязал тогава. Оказа се, че Вихра тайно е снимала през цялото време и услужливо ми пусна видеото година по-късно.
Почти моментално цифровият компютърен код се превърна в осезаема картина със звук. Превъртях напред до момента на зариването на покойника. Камерата, снимаща от нивото на кръста, бавно обходи всички присъстващи. Изведнъж се спря и увеличи обект зад мен. Там, върху съседния занемарен гроб с полумесец на паметника, се беше свило шареното коте със зелени очи. И когато ние хората се прекръстихме, повечето в погрешна посока, котето от село Самота също вдигна лапичката си. Горкото, искаше някой да му обърне внимание. Или свещенодействаше?
Сега един въпрос не ми дава мира. Дали има още живи хора в селото и ако не, то кой е погребал последния човек? Може би само котето се е прекръстило непохватно над тленните му останки. Но всеки отдава почит по собствения си начин и език.

Хипопотам

Убих майката и я заврях в Гъза на географията. Яростно я стъпках, защото ме дразнеше. Всички майки са гадни, гадни са, защото все ги няма. Сега и тази тъпачка няма да я има повече. Нека и твоите деца страдат, дебеланке! Умри сега и се зарови в тъмния ъгъл.
Пуснах една сълза и се успокоих, но странностите започнаха още на следващата вечер.
- Ива, защо си пъхнала хипопотам под чаршафа ми? Наръбих се на него. Ела сама да те ощипя! – виковете бяха на по-големия ми брат, който се спускаше по стълбите по пижама.
- Нищо не съм направила! – тропнах ядно с краче – Гледай си работата!
- Гледам си я внимателно, а точно сега тя е да те пребия! Това не е ли твое? – Борис показа пластамасовата фигурка на синьо хипопотамче.
- Да, и какво? Стоеше на рафта ми. Не съм го местила.
- Ей, ей! Какво става тук? – тате излезе от кухнята с недоизбърсана чиния в ръка – Борисе, не крещи! Ива, защо не се подготвяш за лягане?
- Тази глупачка нарочно е пъхнала играчката си под чаршафа ми!
- Борис! Какво сме говорили за обидите? Това, че си три години по-голям от сестра ти, не ти дава никакви права. Качвай се в стаята си!
- Ама тате, наръбих се...
- Като казах „качвай се“, коя дума не ти стана ясна?
Боби сърдито се заизкачва по стълбите, а тате се обърна към мен:
- Мравчице, преди малко казах да се подготвяш за сън.
- Нека ми свърши детското!
- Филмчетата по този канал никога не свършват, Ива. Той е денонощен. И не прави повече бели на брат си. Обещай ми!
- Нищо не съм направила! – троснах се аз.
- Добре, добре, мравчице. Просто си измий зъбките и си легни, става ли?
- Кога ще си дойде мама?
- Скоро!
- Да бе, това го чувам всеки ден.
Оставих тате с тъжна физиономия и се качих в стаята си. Не бяха минали и десет минути, когато той се появи.
- А това какво прави под моя чаршаф? – държеше розовото хипотамче.
- На знам!
- Миличка...
- Бяха подредени ей там, на рафта! Боби прави номера! – обърнах се ядосана в леглото си.
- Не прави повече така, целувам те!
Тате наистина ме целуна и заспах щастлива. На следващата сутрин се събудих, защото нещо ме убиваше в кръста. Под чаршафа си намерих зеленото хипопотамче, третото дете на майката хипопотамка. Това със сигурност беше работа на смотаняка Борис.
Изчаках татко да излезе за работа. През ваканцията трябваше да се гледаме сами с брат ми, а той достигнал заветния трети клас се чувстваше особено горд от това. Всъщност освен да затопли студеното ядене във фурната друго не вършеше. След обяда обичайно играеше в стаята си с таблета, а аз гледах детски по телевизията и понякога си поплаквах.
- Защо ме обвини за хипопотамите?
Борис учудено изпусна вилицата си. Едвам преглъщаше разварения ориз. Татко така и не се научи да го готви също както мама.
- Сестра ми, не се прави на интересна! Не ги ли пъхна ти под чаршафите?
- Тц! Мислех, че си ти. И под моя чаршаф имаше един. Зеленият.
- Не съм аз!
- Бях ги подредила на рафта до вратата.
- Имаме си духове? Якоооо! Покажи ми къде са стояли играчките!
Заведох го в стаята си и посочих мястото.
- Майката хипопотамка я убих!
- Как така?
- Смазах я с крака и я заврях в Гъза на географията.
По онова време Гъза на географията беше тясното пространство между дървения скрин и скосената стена на таванското помещение. Беше най-далечната точка в къщата и запълнена с паяжини. Прозвището измислено от Борис особено ми допадаше. Наистина, в тази пролука не можеше да съществува нищо.
- Ето там, най-отзад я метнах.
- Защо? Сега децата й страдат. Не могат да се сгушат до майка си и за това търсят топлина под нашите завивки.
- И ние страдаме! Няма пък те да са щастливи, няма пък!
- Иве, мама полудя, но лекарите скоро ще я излекуват. Нали за това е в болницата...
- И пак ще ми чете вечер? Така ли? Така и не довършихме „Пипи дългото чорапче“. Последно бяха отишли с Томи и Аника на необитаем остров...
- Ревла! Тате каза, че трябва да сме силни! – Боби видя уголемените ми просълзени очи и бръкна да извади Мама Хипопотамка. Муцуната й беше смачкана от ядните ми стъпки. Повече приличаше на жаба.
- Нека я поставим пак на рафта, за да се грижи за децата си! Искаш ли?
- И нашата мама ли ще се върне скоро, Боби? Искам да ме гушне и да разбера какво е станало с Пипи на необитаемия остров, искам! – ревнах и посегнах да взема дебелата хипопотамка от ръцете на брат си. Щях да я мачкам още!
- Разбира се, че ще се върне, мравче! – Боби успя да се опази – Ще ти прочете и за Пипи, и ще ни направи пак палачинки с ягодово сладко. Помниш ли как се омазахме веднъж?
В онзи ден преди година закусвахме всички задружно. Мама разказваше, как батко е сбъркал една буква в съчинението си и вместо да напише, че дядо е бил стругар го е направил „стригар“. Все едно стриже овце, каза мама. Така се смяхме, че накрая не знам защо, разтворих едната палачинка, напълнена с ягодово сладко и я залепих на лицето на Боби. Никой не ми се скара, дори брат ми не се разсърди. Помня, че ме заболя коремчето от смях и се свлякох на пода. Ох, дано мама по-скоро си дойде.
- Идва автомобил! Това е тате, хайде да се махаме от тавана. – Борис хвана хипопотама и ме замъкна надолу по стълбите.
Вратата се отключи и влезе тате, дърпащ някого за ръката.
Мама! Докато търчахме към нея, тя учудено огледа стените. Метнах се в полите й. Мама хвана кичур от косата ми, не ме погали или целуна.
- Тези деца сигурно са гладни, нека ги нахранят в кухнята. Имението ни винаги е било благородно към прислугата. Дясната стена трябва да е в тюркоаз! Записвайте си, ако не можете да помните!
Тате вдигна недоумяващо ръце. Боби метна хипопотамката на пода и скочи върху нея. По-смачкана нямаше как да стане. Аз погледнах кичура си коса и побягнах към Гъза на географията.

Блага вест

Трета поредна сутрин Благой се събуди след кошмар. Сънуваше змия, увила се върху гърдите му. Змията тежеше и го задушаваше. Точно когато не можеше вече да си поеме дъх, се будеше с учестено дишане. Докато още лежеше, Благой дочу кукувица за първи път тази година. Ами да, днес е Благовещение! Започна да брои куканията, които щяха да му предскажат колко години ще живее. Ку-ку – двадесет и пет, ку-ку – двадесет и шест... И спряха.
– Бабини девитини – промърмори Благой и стана от леглото. Той бе на двадесет и шест години.
На двора майка му простираше прането.
– Как спа, чедо?
– Същият сън, майко. Със змията върху гърдите ми.
– Ох, това е лоша поличба! А чу ли кукувицата? Преди малко се обади.
– Да, но не съм броил – излъга Благой.
– Честит ти имен ден! И като се върнеш със стадото да ми донесеш блага вест!
– Непременно, мамо! Може пък да намеря любовта на живота си в гората – момъкът тръгна към обора, за да изкара козите за паша.
– И да се пазиш!
– Не съм малък! Престани да го повтаряш. Скоро ще се задомявам, стига да намеря достойна мома.
– Ти за мен ще си останеш все детенце. А пък и днес е един такъв особен ден... – Старицата се загледа угрижена в небето. – Видя ли дъщерята на Митровци каква снага е извила, какви изумрудени очи! Не ти ли харесва?
Козите започнаха да излизат с весело блеене и Благой се провикна:
– Глупавичка е, мамо. Пипето ѝ хич не сече.
– Ама, ти професорка ли искаш бе, сине майчин? Тя да може да върти къщата, друго не ти трябва.
– Доскоро, мамо! Сам ще си намеря жена, стига си ме нарочвала за щяла и нещяла – Благой подкара стадото и смехът му се примеси със звъна на чановете.
Следобед, докато козите подремваха под шарената сянка, момъкът си направи свирка, седна над Бялото изворче и засвири любима мелодия. Звуците от кавала отекваха над скалите и се връщаха при него като ехо. Идеше му да подскочи и затанцува.
– Хубаво свириш, юначе!
Благой се стресна от неочаквания глас, надвеси се над скалата и видя в извора къпеща се девойка. Тя не се посвени да му покаже прелестите си.
– Знаеш ли друга мелодия? Доигра ми се хоро.
Момчето се изправи изчервено и подкара весело хоро. Докато свиреше, свеждаше засрамен поглед към девойката, която продължаваше да облива гръдта си с хладната вода.
– Ела при мен! – промълви тя.
– Аз? Там? Заедно?
– Ще ти хареса, обещавам!
Благой потрепера, остави кавала и бързо се съблече. Влезе във водата.
– Коя си ти? Не съм те виждал тъдява?
– Бях заминала за малко. Иначе тук си живея – момата го хвана за ръце. – Приближи се, не се срамувай.
– Как те наричат?
– Веселина ми викат, защото обичам да се веселя.
Благой се допря до голата девойка и отново изтръпна. Изпита ново за него чувство. Непреодолима възбуда. Той страстно сграбчи младата жена, но тя го отблъсна.
– Не още, юначе! Първо ще посвириш и на сестрите ми. А после... Стига да ме искаш... – Веселина излезе от вирчето и му помаха. – Е, идваш ли?
Младият мъж гледаше като омагьосан голата жена. Възбудата му растеше.
– Идвам! – и тръгна да си събира дрехите.
– Няма да ти трябват! Така си прекрасен! Ела при сестрите ми.
Веселина побягна с кикот по непозната за Благой пътечка, а младежът я последва. Скоро столетните дъбове освободиха място за малка полянка. Там имаше още пет млади жени, до една голи, които танцуваха под напичащото слънце.
– Свири сега! – заповяда Веселина.
Благой засвири на кавала пламенна мелодия. Девойките се завъртяха около него, хванати за ръце. Отнякъде се обади кукувица. Момъкът не сваляше очи от кръшните тела. Те започнаха да напяват:
– Дива… Самодива… Като люта змия… Дива стихия…
Едновременно с това стесняваха обръча около Благой. Той не усети кога земята под него започна да се размеква.
– Какво става? – Беше затънал до колене и не можеше да се измъкне. – Пуснете ме! Помощ!
Жените се приближиха към него и нададоха писъци. Няколко сойки излетяха със смутени крясъци в лятното небе.
– Моля ви! Пуснете ме! – Благой беше приклещен до кръста в омекналата пръст и трескаво се опитваше да се освободи. Отдавна беше изпуснал кавала. Чуваха се само яростните писъци на самодивите. Сойките се щураха над вековните дървета и им пригласяха.
Единствено главата на младежа остана над повърхността. Той, омаломощен, изпусна още един вопъл за помощ, пое си последен дъх и бавно потъна под земята. Настана тишина. Една кукувица кацна на близкото дърво и отброи двадесет и шест кукания.
Привечер козите се прибраха сами, без стопанина си. Благоевата майка стоеше в несвяст, подпряна на дворната врата.
– Детето ми… Взели са го… Знаех си, че не трябва да излиза днес. Чумата да ви тръшне! Върнете ми детето, дяволски изчадия!
Една птица прелетя ниско над ридаещата майка и изпусна нещо в краката ѝ. Кавалът на Благой. Друга вест от сина си не получи.

Първи контакт

„- Уважаеми зрители, аз съм Соня Бенкова и в този паметен момент предавам на живо от връх Бузлуджа. Ако ви кажа, че съм развълнувана – повярвайте ми. Ако ви кажа, че съм уплашена – също. Грохотът, който чувате е от летателния апарат. Те кацат!

 Преди десетина минути в основата на кораба-майка се отвори врата, от която бавно започна да се спуска летатателно средство. След едномесечен престой над планината, те най-сетне решиха да осъществят контакт. Ще бъдете свидетели на чакана от векове среща!

Виждате как тревата под двигателите прогаря... Чинията им е по-малка от нашата на върха, но е в същата форма и свети във всички цветове на дъгата. Толкова е вълнуващо! Учените, които се колебаеха защо пришълците са избрали точно това място за срещата, сега имат ясен отговор. Двигателите угасват... сега ни остава само да чакаме. Делегацията по посрещането бавно се отправя към чинията... Спира на двадесет метра от нея... Хора, вратата на летящата чиния се отваря! Отваря се, за Бога! По стълбичката се спуска двукрако сиво същество, но с четири ръце. Зад него на вратата се виждат още такива... Спирам коментарите, насладете се на първата интергалактическа среща.“

Двукракото същество стъпи на тревата. Огледа всички присъстващи с големите си черни очи,  разпери четирите си ръце, отвори уста и с боботещ глас гръмко заяви:

- Майната ви!

Стъписване сред членовете на делегацията. Депутат в черен костюм отпусна ръка и букетът от карамфили клюмна към земята. Учудени погледи сред хората.

„- Уважаеми зрители, извинете ме, че шепна, но не мога да наруша тишината в този важен момент. След изявлението на извънземния всички са в шок. Нещо не е наред. Вижте! От временните постройки на поляната към делегацията тича учен в бяла престилка. Ще се приближа, с риск да ме изгонят. Дано чуя нещо...“

- Майната ви! – повтори четириръкият и вдигна още по-високо ръце.

„- Зад тях съм! Тихо! Делегатите не ме забелязват заради всеобщото вълнение. Новодошлият учен им обяснява, че използваната от извънземното фраза е най-употребяваната в човешкия език. По тази причина те са я сметнали за поздрав. Ученият се отдалечава, а делегатите се обръщат към пришълеца. Какво ли ще кажат?“

- Майната ти! – отговор в хор.

- Майната ви! – пришълецът изпъна всичките си ръце напред – Дай ми пет!

Ново стъписване. Само онзи с черния костюм изпусна букета и се приближи. Вдигна ръце и изчака пришълецът да го удари със своите. Последва боботещият глас:

- Яко!

- Супер си, пич!

- Железарка!

- Голям си, брат ми!

- Уважавам те, баце!

„- Хора, току що осъществихме контакт! С истински извънземни, които знаят нашия език! Те са добронамерени, а това е много яко! За вас от мястото на събитието предаваше Соня Бенкова. Майната ви!“

Цепнатината

Цепнатината се намира във високите скали, току над родното ми село и съществува от незапомнени времена. Дядо я помни, от когато е бил дете, неговият прадядо също, а е спомената и в аналите на древните траки. Някои учени предполагат, че е още по-стара, защото специфичната й форма на клин е взаимствана от шумерите за създаването на първата писменост.

Цепнатината представлява тясна пролука между две скали и функцията й е да поглъща бистрите води на поточето, извиращо на десет метра над нея. Изскачат хладните капки, сливат се в едно цяло в изгладеното каменно русло, и още не поели от силата на слънцето потъват отново в мрака. Дълго време се смятало, че това е кръговрат и потъналата вода отново изтича от извора. „От тъмнината се раждаме и в тъмнина умираме. Това е кръговратът на живота!“ – заключил преди векове някакъв мъдрец, който прекарал седем години да съзерцава Цепнатината. Друг един мъдрец решил да докаже словото му. Наредил да заколят овен и пуснал кръвта му в цепнатината. Тя се просмукала в скалата и докато овенът се печал всички очаквали от извора да потече червена вода. Минали много часове, овенът бил оглозган до последния кокал, но кървава вода не потекла. След няколко дни вестоносец разбудил заспалите от преяждане изследователи със странна новина. В далечни земи цяло едно море се обагрило в червено! От тогава идва и прозвището му – Червено море. Мъдрецът си погладил брадата и поискал втори овен, за да опита друга теория, а пък бил и прегладнял, но хората му отказали. Тръгнал си със съмнения относно кръговрата на живота.

Веднъж пък, двама влюбени предположили, че Цепнатината носи късмет. В потайна доба, пристъпващи тихо, за да не бъдат забелязани от дебнещите караконджули, те се изкачили в планината. Метнали в Цепнатината малка златна пендара, целунали се страстно и зачакали какво ще стане. Уви, късметът не ги споходил. Щом местният чорбаджия разбрал, че щерка му се залюбила с прост ратай я заключил в къщи, а ратая натирил през девет села в десето. Двамата младежи никога повече не се видели. Случило се обаче нещо друго.

Една сутрин, жителите на селце в подножието на Алпите, там където сега е Швейцария, се разбудили от силен грохот. Помислили, че има земетресение и бързо излезнали от домовете си, но нищо не се клатело. Някой безмълвно посочил към близкото езеро, а то било до горе пълно със жълтици. Хората започнали да грабят кой с каквото може – кофи, бъчви, цели каруци. Препълнили къщите си със злато, но имало още и още. След като вече нямало място за хората в къщите им, някой предложил да съберат всичкото злато в специални постройки, за да имат хората къде да спят в хладните нощи. Така се зародили швейцарските банки, чиято слава се носи и до днес.

Вече станало ясно, че Цепнатината поглъща всичко, попаднало в нея и го захвърля на различни места по света. Не само го изхвърля, но го умножава многократно. Доказателство за това е още една легенда, на която се натъкнах наскоро. Преди много години някакви деца откраднали петел и решили да му се насладят на полянката до Цепнатината. Най-смелото от тях му отрязало главата, но петелът подскочил и побягнал. Горката птица обикаляла полянката, но тъй като вече нямала глава и очи не виждала къде стъпва. Преди да успеят да я хванат тя паднала в Цепнатината. Децата останали гладни, но броени дни по-късно морето в близост до Китай било залято от заклани петли. Птиците били толкова много, че местните ги яли цяла година. От тогава произлиза Годината на Петела. От къде са се появили годините на тигъра или глигана в китайския хороскоп остава само да гадаем. Моето лично мнение е, че някъде по света има по-големи цепнатини, в които са пропаднали тези животни.

Много международни учени са се интересували от Цепнатината. Преди няколко години някакъв прогресивен професор от Исландия обяви, че цепнатината трябва да се разшири, за да се разбере какво има в нея. Как да стане това? С бомба, разбира се! Професорът смело метнал бомбата, изтичал на безопасно разстояние и зачакал. Нищо не се случило. Покрусен от неуспеха си той се качил на самолет, за да се върне в мразовитата си родина. Още по пътя му обаче, в Исландия изригна мощен вулкан. И вие сте го гледали по телевизията. Докато самолетът на професора с часове кръжал над замъглената от вулканична пепел писта, той усилено размишлявал. Накрая прозрял, че няма какво друго да се е случило, освен множество бомби да са избухнали в планините на острова му и те да са предизвикали вулкана.

Теорията на исландеца от начало не хвана декиш пред научната общност. Акиоши Муни от Токийския Университет дори му се присмя публично и предложи нов експеримент. Какво ще стане, пита той, ако пуснем в Цепнатината повече вода, освен тази идваща от поточето? Предложението беше прието с овации и скоро огромна японска делегация обсади селото ми. Акиоши приседна до Цепнатината, а един булюк асистенти неспирно му носеха лейки пълни с вода. Цепнатината жадно поглъщаше всичко! Това продължи до новините в седем. Неспирни валежи в Тексас, Хюстън е потънал във вода. Японецът изпусна последната лейка, потърка очила и призна теорията на исландеца. От него ден Цепнатината е заградена и се пази от въоръжените сили.

Аз обаче знам за малка пролука под оградата. Вадата от последните дъждове я издълба и ще успея да се промуша през нея. Ще взема и малка лопата в случай, че куфарите ми не успеят да преминат. Натъпкал съм ги с бележки, написани на всички езици по света. Вие знаете ли, че съществуват няколко стотин езика? И аз не знаех, но старателно издирих всеки един от тях. Презастраховам се, защото учените все още нямат теория, къде излизат пуснатите в Цепнатината неща.

Според моята теория обичаният човек няма как да е лош. Замислете се – щом една-единствена усмивка може да промени настроението ви, то какво би се случило, ако сте постоянно заляти с обич? Разбира се, аз не съм учен и това е само хипотеза. Ще разберем дали е вярна, ако след падането на нощта успея да се добера до Цепнатината. Пожелайте ми успех!

На листчетата написах две думи, за които лесно намерих превод на всичките езици по света, може би защото са най-ползваните: „Обичам те!“

Сърце назаем

Отлично помня шестия си рожден ден по няколко причини.

Първата е, че наскоро се бях научил да разпознавам цифрите и с ентусиазъм четях къде-що видех такива. А през запотеното стъкло на скрибуцащия трамвай, преминаващ през центъра на заснежена София, най-често виждах надписа 1980. Над него имаше и букви, които най-вероятно са изписвали „Честита нова година“, но тогава още не познавах буквите. Докато светът се готвеше да посрещне новото десетилетие, ние с мама и баба се връщахме от пазар в ЦУМ. Там ми купиха конструктор с истински винтчета и гайки, отвертка, и много метални части, от които можеше да се построи дори кран. След това ми позволиха да се повозя няколко пъти на движещите се стълби. В трамвая, докато аз гръмко обявявах всяка видяна от мен цифра, мама и баба тихо си говореха за командировката на татко в Съюза. Надавах ухо, но не разбирах какво е това командировка и съюз. Мама троснато разказваше и за някаква леля Светла, която също била в този съюз.

Татко се прибра чак вечерта, което е странно, защото беше събота. Знаех, че в събота големите не ходят на работа и го попитах къде е бил. Той отговори, че изникнали спешни дела. После ми подаде опакована кутия. От нея извадих някаква кола с чудновата форма и много колела. Тате обясни, че това е луноход. Той се движел съвсем сам по Луната, която сега не можем да видим, защото има облаци и вали сняг. Луноходът е втората причина, поради която запомних шестия си рожден ден. Татко натисна едно копче и машината започна да се върти на килима в хола, като светеше с фаровете си и издаваше пиукащи звуци. Съвсем сам, както го прави и на Луната. Изпаднах във възторг, татко се засмя, а мама и баба гледаха мълчаливи. Не знам защо не харесаха лунохода. Само дядо остави вестника, който винаги четеше, клекна на пода и започна да си играе с мен. Поставяше ръката си на пътя на лунохода, но големите му колела бяха достатъчно мощни, за да преодолеят препятствието. Били специално конструирани, за да се движат по Луната, ми каза той, където имало много и големи скали. После седнахме на масата.

Филмчето на Сънчо беше за барбароните. Преди няколко месеца си бяхме купили голям цветен телевизор и сега се дивях на цветовете му – розово, синьо, зелено. Докато гледах как пред къщата на Татко Барба минава динозавър (после се разбра, че това е шега, устроена от децата му), мама говореше на татко. Настояваше за обяснения. За командировката и Светла. Докато се обръщах, за да си взема картофче от чинията видях, че баба си беше сложила очилата и гледаше строго. Дядо, като че ли не им обръщаше внимание, гледаше телевизия с мен и само от време на време ядно стискаше вестника. Коментирахме с него как всички се изплашили от динозавъра, а динозаври отдавна не съществуват, нали? После духнах свещичките на тортата и мама ми отряза парче с розичка. 

След вечеря отидох в стаята си, а останалите останаха на масата, за да си говорят. Опитах да построя вятърна мелница с новия си метален конструктор, но се оказа прекалено трудно. Реших да изчакам татко, за да ми помогне. Третата причина, поради която никога няма да забравя шестия си рожден ден е, че татко не дойде. От другата стая се чуха викове, някой удари по масата и дядо извика „Махай се!“. Входната врата се трясна. Отидох да видя какво става, но баба ме хвана за ръка и ме върна отново в стаята ми. Попита защо не си играя и аз отговорих, че не мога да се справя сам и ще изчакам татко да се върне, за да сглобим нещо заедно. Тя ме погали по главата, а аз бавно заприбирах всичките винтчета и гайки в кутията. Татко не се върна никога повече.

По тези причини дори сега, след петдесет години, си спомням съвсем ярко шестия си рожден ден. Всъщност, тогава се е случило още нещо, за което разбрах едва днес. Въпреки, че съм бил главният участник в нея, притесненият ми детски мозък е скрил спомена за случката в някое дълбоко чекмедже на съзнанието ми, откъдето не мога да я извадя и сега. След днешния разказ на майка ми си го представям горе-долу така:

Както всяка вечер, мама ме е сложила да спя, целунала ме е по челото, а аз съм гушнал Мечо. Мечо беше кафяв, със стъклени очи и пришито голямо червено сърце на гърдите. От вълнение не съм успял да заспя и сигурно съм слушал какво си говорят възрастните в другата стая. Татко вече го нямало. Мама ми разказа как ридаела, докато нейните родители се опитвали да я успокоят. Малко след като извикала „Той ми разби сърцето“ , видели как излизам от детската стая и влизам в спалнята. Дядо дал знак на останалите да не предприемат нищо. Преценил е, че сам трябва да изживея мъката си. Взел съм ножицата на мама, която стоеше на масичката в ъгъла, заедно с останалите шивашки принадлежности и отново съм се върнал в стаята си. Баба ми се притеснила да не би да се нараня, но дядо само я изгледал мълчаливо. Учудващо е как майка ми си спомня всички подробности около тази случка, а пък аз не. След известно време крадешком съм отворил вратата, изтичал съм пак в спалнята и съм върнал ножицата на мястото й. Всички си отдъхнали.

Майка ми намерила червеното сърце под възглавницата си на другата сутрин. Нямам си на представа, как съм успял да го разшия от гърдите на Мечо с малките си несръчни ръчички, нито пък тя. Каза ми само, че след това не съм обелил и дума за случката и тя също се правела, като че ли нищо не е станало. А аз съм продължил да заспивам със същия Мечо, но вече без сърце.

Днес, в болничната стая, моята майка извади смачкано, избеляло парче плат и ми разказа тази история. Върна ми сърцето, което й бях дал назаем преди петдесет години, защото вече нямала нужда от него. Отивала си. Опитах да й противореча, но тя ме накара да се наведа над леглото й, и също както едно време ме целуна по челото. Добави още, че даденото от мен сърце свършило чудесна работа и напълно заместило разбитото й. А сега е време да си върне заема и аз да го дам на някой друг, който има нужда от него.

Това исках да споделя с вас. Понечих да изгладя овехтялото парче плат, но съпругата ми ме спря. В този си вид сърцето изглеждало напълно естествено – смачкано, както всички останали човешки сърца.  

Стълба към небето

За първи път умрях, когато бях на пет. Спомням си този ден, като че ли беше вчера. С тате си подмятахме топката и бях щастлива. Обичах да играя с тате. Тогава се опитах да метна жълтата топка много нависоко, но ръчичките ми не бяха точни и тя политна назад. Засмях се и се втурнах да я гоня. Чух татко да крещи нещо, но мислех, че се смее. Вперила поглед в търкалящата се топка, не разбрах кога съм излязла на улицата.
После видях, че от коленцето ми тече кръв. Не ме болеше и затова не се разплаках. Вече бях голяма за сълзи. Понечих да се избърша, но ръката ми мина през коляното. Не можех и да стана. След миг татко се появи и ме вдигна в обятията си. Той ридаеше. Но нали възрастните не плачат? Гушнах се в него, но не усетих нищо. Нямаше я топлотата на тялото му.

– Тате, защо плачеш? Не ме боли, само трябва да измием кръвта. Хайде да извикаме мама! – Той не ми отговори. Стискаше ме без да го усещам и беззвучни сълзи се спускаха по лицето му.

Полетях към небето. Като че ли бях вързана за стотици балони. Беше забавно, също както в приказките. Засмях се и погледнах надолу. Там татко продължаваше да прегръща тялото ми. До него, по средата на улицата, имаше спрял автомобил, а някакъв човек беше приседнал на земята и стискаше главата си с ръце. Отнякъде с писъци се появи мама. Тичаше с разтворени ръце.

– Тук съм, мамо! Виж, мога да летя! – Тя не погледна нагоре, а падна на земята и заудря главата си в нея. – Мамо, ще се нараниш!

Никой не ме чуваше. Сигурно защото бях стигнала много нависоко. В небето се появи ярка врата, към която водеше дълга спираловидна стълба. На прага стоеше жена в бяло, която се усмихваше благо. Погледнах надолу, където хората бяха заприличали на мравчици и се заизкачвах. Леличката е добра и ще ме заведе при мама и татко. Стъпалата бяха много стръмни, а крачетата ми къси. Скоро се уморих.

– Не мога повече! – бях готова да ревна.

– Не бързай! – добрата леличка продължаваше да се усмихва. Роклята й светеше и беше много красива.

– Искам при мама! Сигурно вече тъжи за мен. Видях я да плаче…

– Слез, не си за тук!

– Как да отида при мама? Ой! – подхлъзнах се на следващото стъпало, загубих равновесие и започнах да падам. – Помощ!

Земята се приближаваше към мен с бясна скорост. Ето ги – мама, татко…

– Татко, дръж ме!

Изведнъж всичко стана много тъмно. Отворих очи, а над мен се бяха надвесили родителите ми и един чичо доктор.

– Мамо, ударих си коляното и не плаках!

– Няма нищо, детето ми, ще се оправиш – тя пак плачеше, но този път едновременно с това се и смееше. Никога не я бях виждала в такова състояние. И татко се смееше. Лекарят изпусна лека въздишка и също се усмихна.

– А вие защо плакахте толкова много? Нали сте големи? – попитах. – Къде сме?

– В болницата. Сега трябва да си почиваш, миличка. Спинкай!

– Татко, а ти познаваш ли леличката в бяло? Много е красива…

След това съм заспала. По-късно научих, че сърцето ми е било спряло за малко, но после ритъмът му се е възстановил чудодейно.

Това се случи преди много години. Сега се подготвям да умра за втори път, а може би и за последен. Краката ми са вече достатъчно дълги, за да изкачат стъпалата, макар да изпитвам болки в коленете. Не ме е страх и няма да плача, защото съм пораснала още много. А пък ми е дошло и времето. Там, горе ще ме чака жената със светещата рокля. Все още си мисля за нея като за добрата леля. Тя е много добричка и ще ме заведе при мама и татко, които вече са там. Тръгвам!