Дори да идвате за първи път в наше село, едва ли ще се затрудните да намерите Петрова дупка. Просто след чаршията трябва да продължите само направо до тясното дере, където винаги е вързана кравата на Стояна. Не, няма да ви убеждавам, че кравата е безсмъртна, знам че това ми твърдение няма да хване декиш. Истината е, че когато едната крава завърши земния си път и се възкачи в небесните пасбища, то Стояна бързо я заменя с друга, която връзва на неизменното място.
И така, подминете кравата и свийте в дясно. Внимавайте да не си ударите главите в надвисналите почти доземи клони на стария орех и пред вас ще се разкрие малка поляна с цъкащи кокошки. В дъното й ще зърнете дома на Петър Черния с неизмазан втори кат. А дупката, която търсите е зад къщата, току до саята.
А сега внимание! Петрова дупка е закрита с дъски, които никой не бива да отмества, за да влиза в нея. Казвам ви го от опит, защото бях свидетел на неволите и тъжната кончина на самия Петър. За това, веднага щом завърши епопеята с бездънната яма, всички мъже от селото се събрахме и дружно запушихме отвора й. А ето как започна цялата история:
Петър Черния винаги се е славел като работяга. По-често можеше да го забележите по двора, където все нещо дялкаше и майстореше и рядко в кръчмата с аверите. За това никой не се учуди, че веднага след като старецът му се спомина, той се зае с ентусиазъм да надгради родната къща. Внимателно свали керемидите и дъските на покрива, докара тухли и започна да строи втори етаж. Работата му спореше и без чужда помощ привърши бързо. Петър нареди отново покривните керемиди и щом му остана само измазването реши да си отдъхне за ден. Това и му беше грешката – когато човек няма работа започва много да мисли. А мислите са като яребици – като ги подгониш не знаеш на къде ще отлетят. Така станало и с една щура хрумка на Петър. Отлетяла нависоко, после се снижила, кацнала и се загнездила точно върху ямата до саята. Там наш Петър изхвърлял строителните отпадъци с идеята след края на градежа да пренесе някъде надалеч от село.
Докато бил улисан в работата, строителят не обръщал внимание на маловажната яма, но през онзи ден, от немай къде се загледал в нея. Дупката не само, че не била зарита под купчина буклуци, както се очаквало, но и едва се забелязвала над земята. Надвесил се Петър над нея. Наистина, показвали се една-две греди и няколко счупени тухли, но само това. Всичко останало явно било пропаднало нейде надълбоко. И тъй като беше любознателен от малък, а пък му било и ден за почивка, Петър решил да се спусне в дупката. Като същински инженерин инсталирал макара, вързал въже за нея и бавно се заспускал в бездната.
По обяд се разкрещял от дупката, та жена му едва го чула. Искал да му спусне обяд. Докато дъвчел комата със сирене разказал, че преминал през строителните отпадъци, но сега бил много по-надълбоко. Видял счупено колело на каруца, скелет на крава, но дъното на дупката не се виждало. Не мислел да излиза, докато не стигне дъното.
През късния следобед виковете му излезли като боботене от дълбините. Този път наредил да повикат Кмета и Даскала. Мълвата се разнесе и покрай тях около дупката се събрахме всички. Петър пожела Кмета да отиде до града за още въжета, за които жена му да извади пари от зеления сандък в малката одая. На Даскала заразказва какво е видял по пътя си надолу. Надгробни камъни подаващи се от стените на дупката. Едни били български, други турски, а вече стигнал до такива, чиито език не разпознавал. Даскалът като мъдър човек реши, че тези неразпознаеми езици са много древни и забравени.
Въжетата бяха донесени и Петър продължи пътя си към дълбините. Вече не го чувахме и му спуснахме лист и молив по друго въже, за да пише какво вижда. Много скелети – отвърна той – всякакви по размер, има и детски. Ръждясал ятаган, стрела забита в пропукан череп, дръжка на меч... В описанието му следваха още много оръжия, съвременни и старовремски. И много кости, които едва разривал, за да продължи надолу. Даскала си приглади мустаците.
- Много злини са погребани под нас, ще знаете!
Така рече, а после се замисли. Изправи се и осветен от луната обяви:
- Човеците сме лоши и сме били такива още от памтивека. Тази дупка е бездънна, също както човешката злъч. Ние никога не бихме разбрали защо се раждаме злобни и умираме с враждебност. Нека Петър се покачи на земята, защото нивга не би стигнал до основата на човешката лошотия.
Кметът аплодира, а и ние се съгласихме. Пуснахме бележка на Петър, че дупката е бездънна, подобно на хорската злоба. А даскалът добави, че дупката е издълбана именно от нея – лошотията. След много време, защото вече беше много надълбоко, получихме послание от Петър Черния: „Аз няма да се спра, докато не стигна дъното. И когато намеря корена на тази злоба ще го изкореня и ще го тъпча с нозе, докато не заприлича на пихтия“.
Пуснахме нова бележка „Въжетата свършиха. Ще те издърпаме нагоре.“ След часове получихме ответното съобщение: „Щом получите това, аз вече ще съм прерязал въжето, дето ме държи. Ще издърпате на отчаяната земя един плесенясал камък, който привързах вместо мен.“
Така и стана! Изтеглихме зеленясалия камък, а от Петър повече не получихме вест. Той продължи да търси корена на хорската лошотия. От тогава минаха много години, а светът все още не се е оправил. Сигурно дупката е много дълбока и Петър все още не е стигнал до дъното й. Ами ако наистина е бездънна? В такъв случай начинанието на Петър е било обречено на неуспех и смелият човечец ще погине залудо. Май ще се окаже, че Даскалът е прав и спасение за човешкото племе няма. А Даскалът е мъдър човек, не забравяйте.
За всеки случай закрихме дупката с дъски и всякакви тежки вехтории, така че никой да не може да влезе в нея. И за още по-сигурно поставихме табела „Тук отдолу е коренът на човешката лошотия, а може би не е. Но не влизай в дупката, човече! И в двата случая ще загинеш без да промениш света. А защо ти е да знаеш нещо, което би те погубило?“
