„Беше по времето, когато есента с неохота отстъпваше владенията си на наближаващата зима и се пренасяше към други непознати краища на света. Беше на мястото, където реката лениво отмиваше от бреговете си и последните ярки листа и се приготвяше за заслужена почивка под леден покров.“
Това беше последното, което написах на лаптопа, седнал на задната седалка на автомобила на Иван. Щом умореният Джип с непристойно хъхрене изкачи и последните метри височина и рязко заслиза надолу, затворих капака на компютъра. Пред нас, въодушевените изследователи, се разкри чудна гледка.
Ленивата река продължаваше да се вие в долината под нас. До коритото й се бяха залепили няколко тухлени къщи. Над тях се протягаше разбитият селския път, невиждал асфалт от времената на развития социализъм. По протежение на пътя, току под надвесилите се скали имаше още няколко постройки. А над омаломощеното поселище гордо се беше изправила каменистата снага на Родопа планина. Някъде нависоко, на стотици метри, из върховете й се рееха големи птици, може би орли.
Иван забави скоростта и бавно навлязохме в селото. Докато Вихра не спираше да снима аз се чудех за правилната дума, описваща неочаквано открилото се пред нас място. Нито един прозорец не светеше, а времето беше мръчкаво. Нямаше и пушек от комините. Тук нямаше никого.
Пътят, следващ завоите на реката изви и пред фаровете на колата застана малко коте. Шарено и с искрено зелени очи. Котето не помръдна от рева на мощния двигател, само жално измяука. И тогава търсената дума ме удари в слепоочието. САМОТА. Тук всичко беше самотно, не само котето, а и неизмазаните къщи изпаднали в покруса, оголелите дървета, дори бавната река. Дали селото не се наричаше Самота? Табела на входа му нямаше...
Шареното коте все пак избяга от наближаващите колела и тъжно измяука след нас. Вихра го засне с голяма резолюция. Високотехнологичният телефон, ползващ чип с изкуствени невронни мрежи веднага разбра, че това е котка. За няколко наносекунди го сравни с други подобни снимки и крайният резултат беше снимка на коте с изумрудено зелени очи. И подвита от безразличието на околните опашка.
Наближавахме края на село Самота (така си го бях кръстил и с това име мислех да го представя в социалните мрежи), когато ненадейно в една от къщурките съзряхме светлина. Последва кратък и безсмислен спор дали да слезем, но жената винаги надделява. Водени от Вихра смело почукахме по някога зелената, но олюспена от привичките на времето врата.
Никакъв отговор.
Бавно открехнахме вратата и влязохме един по един. Предверие с пожълтяла мивка и хладилник Мраз. През него се стигаше до друга стая, осветена от мъждива крушка. Тримата застинахме на прага й, вторачени в сюрреалистичната сцена.
По средата на стаята имаше дъсчен ковчег, а в него лежеше покойник със запалена свещ, пъхната в скръстените ръце. На разнебитени столове над мъртвеца седяха двама старци, които щом ни забелязаха запремигваха недоумяващо. Единият си подръпна мустака и питащо погледна към жената, стояща права от другата страна на ковчега. Старицата, облечена с пъстри шалвари и зелена забрадка на главата бавно ни огледа. След това сложи пръст пред устните си в знак за тишина и продължи да чете от малката книжка в ръцете си. Тих, гъгнещ глас запълни стята:
- Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават...
Жената несъмнено четеше откъс от Библията. Вихра незабележимо вдигна телефона си и безшумно го включи в режим на заснемане на видео. Няколко мегабайта в секунда се втурнаха да превърнат последния път на покойника в дигитален образ. Светлинният сензор оповести, че му е тъмно и плавно усили яркостта на картината.
- Само благост и милост ще ме следват през всичките дни на живота ми и аз ще живея завинаги в дома Господен. – Жената затвори книгата и завърши – Нека Бог се смили над душата на Калоян!
- Дай Боже! – приведоха смирено глави мъжете.
- Како Зайнеб, това ли беше? – въпросът изрече по-дребното старче, с пъргавите очи.
- Само тази книга намерих тук, Хасане. Ти по-добра идея ли имаш?
- Ами... сигурно някаква молитва... знам ли...
„Како“? Той я нарече „како“, а беше над седемдесет! Докато се дивях над непривичното обръщение усетих, че погледите на участниците в траурната церемония са обърнати към нас.
- Деца, вие християни ли сте?
- Ами да, май... – замънкахме дружно.
- Знаете ли някоя заупокойна молитва за душата на бедния Калоян?
Вдигнахме рамене. Старицата благо се усмихна.
- Както и да е! Помогнете да го пренесем до гробищата.
Следващия час го помня откъслечно. Като че ли бях герой в мрачен филм. Докато спускахме тежкия ковчег часовникът на Иван падна в изкопа. Трябваше да влезне в него, за да го извади. След като зарихме гроба забихме направения от две дъски кръст. После жената ни почерпи с локум. За Бог да прости каза. След това си тръгнахме от село Самота. Умопомрачени от видяното забравихме да питаме за истинското име на селото.
Въпреки, че споменът за преживяното християнско погребение, извършено от мюсюлмани никога не би избледнял от съзнанието ми, има някои подробности, които не бях забелязал тогава. Оказа се, че Вихра тайно е снимала през цялото време и услужливо ми пусна видеото година по-късно.
Почти моментално цифровият компютърен код се превърна в осезаема картина със звук. Превъртях напред до момента на зариването на покойника. Камерата, снимаща от нивото на кръста, бавно обходи всички присъстващи. Изведнъж се спря и увеличи обект зад мен. Там, върху съседния занемарен гроб с полумесец на паметника, се беше свило шареното коте със зелени очи. И когато ние хората се прекръстихме, повечето в погрешна посока, котето от село Самота също вдигна лапичката си. Горкото, искаше някой да му обърне внимание. Или свещенодействаше?
Сега един въпрос не ми дава мира. Дали има още живи хора в селото и ако не, то кой е погребал последния човек? Може би само котето се е прекръстило непохватно над тленните му останки. Но всеки отдава почит по собствения си начин и език.
