Първи контакт

„- Уважаеми зрители, аз съм Соня Бенкова и в този паметен момент предавам на живо от връх Бузлуджа. Ако ви кажа, че съм развълнувана – повярвайте ми. Ако ви кажа, че съм уплашена – също. Грохотът, който чувате е от летателния апарат. Те кацат!

 Преди десетина минути в основата на кораба-майка се отвори врата, от която бавно започна да се спуска летатателно средство. След едномесечен престой над планината, те най-сетне решиха да осъществят контакт. Ще бъдете свидетели на чакана от векове среща!

Виждате как тревата под двигателите прогаря... Чинията им е по-малка от нашата на върха, но е в същата форма и свети във всички цветове на дъгата. Толкова е вълнуващо! Учените, които се колебаеха защо пришълците са избрали точно това място за срещата, сега имат ясен отговор. Двигателите угасват... сега ни остава само да чакаме. Делегацията по посрещането бавно се отправя към чинията... Спира на двадесет метра от нея... Хора, вратата на летящата чиния се отваря! Отваря се, за Бога! По стълбичката се спуска двукрако сиво същество, но с четири ръце. Зад него на вратата се виждат още такива... Спирам коментарите, насладете се на първата интергалактическа среща.“

Двукракото същество стъпи на тревата. Огледа всички присъстващи с големите си черни очи,  разпери четирите си ръце, отвори уста и с боботещ глас гръмко заяви:

- Майната ви!

Стъписване сред членовете на делегацията. Депутат в черен костюм отпусна ръка и букетът от карамфили клюмна към земята. Учудени погледи сред хората.

„- Уважаеми зрители, извинете ме, че шепна, но не мога да наруша тишината в този важен момент. След изявлението на извънземния всички са в шок. Нещо не е наред. Вижте! От временните постройки на поляната към делегацията тича учен в бяла престилка. Ще се приближа, с риск да ме изгонят. Дано чуя нещо...“

- Майната ви! – повтори четириръкият и вдигна още по-високо ръце.

„- Зад тях съм! Тихо! Делегатите не ме забелязват заради всеобщото вълнение. Новодошлият учен им обяснява, че използваната от извънземното фраза е най-употребяваната в човешкия език. По тази причина те са я сметнали за поздрав. Ученият се отдалечава, а делегатите се обръщат към пришълеца. Какво ли ще кажат?“

- Майната ти! – отговор в хор.

- Майната ви! – пришълецът изпъна всичките си ръце напред – Дай ми пет!

Ново стъписване. Само онзи с черния костюм изпусна букета и се приближи. Вдигна ръце и изчака пришълецът да го удари със своите. Последва боботещият глас:

- Яко!

- Супер си, пич!

- Железарка!

- Голям си, брат ми!

- Уважавам те, баце!

„- Хора, току що осъществихме контакт! С истински извънземни, които знаят нашия език! Те са добронамерени, а това е много яко! За вас от мястото на събитието предаваше Соня Бенкова. Майната ви!“

Цепнатината

Цепнатината се намира във високите скали, току над родното ми село и съществува от незапомнени времена. Дядо я помни, от когато е бил дете, неговият прадядо също, а е спомената и в аналите на древните траки. Някои учени предполагат, че е още по-стара, защото специфичната й форма на клин е взаимствана от шумерите за създаването на първата писменост.

Цепнатината представлява тясна пролука между две скали и функцията й е да поглъща бистрите води на поточето, извиращо на десет метра над нея. Изскачат хладните капки, сливат се в едно цяло в изгладеното каменно русло, и още не поели от силата на слънцето потъват отново в мрака. Дълго време се смятало, че това е кръговрат и потъналата вода отново изтича от извора. „От тъмнината се раждаме и в тъмнина умираме. Това е кръговратът на живота!“ – заключил преди векове някакъв мъдрец, който прекарал седем години да съзерцава Цепнатината. Друг един мъдрец решил да докаже словото му. Наредил да заколят овен и пуснал кръвта му в цепнатината. Тя се просмукала в скалата и докато овенът се печал всички очаквали от извора да потече червена вода. Минали много часове, овенът бил оглозган до последния кокал, но кървава вода не потекла. След няколко дни вестоносец разбудил заспалите от преяждане изследователи със странна новина. В далечни земи цяло едно море се обагрило в червено! От тогава идва и прозвището му – Червено море. Мъдрецът си погладил брадата и поискал втори овен, за да опита друга теория, а пък бил и прегладнял, но хората му отказали. Тръгнал си със съмнения относно кръговрата на живота.

Веднъж пък, двама влюбени предположили, че Цепнатината носи късмет. В потайна доба, пристъпващи тихо, за да не бъдат забелязани от дебнещите караконджули, те се изкачили в планината. Метнали в Цепнатината малка златна пендара, целунали се страстно и зачакали какво ще стане. Уви, късметът не ги споходил. Щом местният чорбаджия разбрал, че щерка му се залюбила с прост ратай я заключил в къщи, а ратая натирил през девет села в десето. Двамата младежи никога повече не се видели. Случило се обаче нещо друго.

Една сутрин, жителите на селце в подножието на Алпите, там където сега е Швейцария, се разбудили от силен грохот. Помислили, че има земетресение и бързо излезнали от домовете си, но нищо не се клатело. Някой безмълвно посочил към близкото езеро, а то било до горе пълно със жълтици. Хората започнали да грабят кой с каквото може – кофи, бъчви, цели каруци. Препълнили къщите си със злато, но имало още и още. След като вече нямало място за хората в къщите им, някой предложил да съберат всичкото злато в специални постройки, за да имат хората къде да спят в хладните нощи. Така се зародили швейцарските банки, чиято слава се носи и до днес.

Вече станало ясно, че Цепнатината поглъща всичко, попаднало в нея и го захвърля на различни места по света. Не само го изхвърля, но го умножава многократно. Доказателство за това е още една легенда, на която се натъкнах наскоро. Преди много години някакви деца откраднали петел и решили да му се насладят на полянката до Цепнатината. Най-смелото от тях му отрязало главата, но петелът подскочил и побягнал. Горката птица обикаляла полянката, но тъй като вече нямала глава и очи не виждала къде стъпва. Преди да успеят да я хванат тя паднала в Цепнатината. Децата останали гладни, но броени дни по-късно морето в близост до Китай било залято от заклани петли. Птиците били толкова много, че местните ги яли цяла година. От тогава произлиза Годината на Петела. От къде са се появили годините на тигъра или глигана в китайския хороскоп остава само да гадаем. Моето лично мнение е, че някъде по света има по-големи цепнатини, в които са пропаднали тези животни.

Много международни учени са се интересували от Цепнатината. Преди няколко години някакъв прогресивен професор от Исландия обяви, че цепнатината трябва да се разшири, за да се разбере какво има в нея. Как да стане това? С бомба, разбира се! Професорът смело метнал бомбата, изтичал на безопасно разстояние и зачакал. Нищо не се случило. Покрусен от неуспеха си той се качил на самолет, за да се върне в мразовитата си родина. Още по пътя му обаче, в Исландия изригна мощен вулкан. И вие сте го гледали по телевизията. Докато самолетът на професора с часове кръжал над замъглената от вулканична пепел писта, той усилено размишлявал. Накрая прозрял, че няма какво друго да се е случило, освен множество бомби да са избухнали в планините на острова му и те да са предизвикали вулкана.

Теорията на исландеца от начало не хвана декиш пред научната общност. Акиоши Муни от Токийския Университет дори му се присмя публично и предложи нов експеримент. Какво ще стане, пита той, ако пуснем в Цепнатината повече вода, освен тази идваща от поточето? Предложението беше прието с овации и скоро огромна японска делегация обсади селото ми. Акиоши приседна до Цепнатината, а един булюк асистенти неспирно му носеха лейки пълни с вода. Цепнатината жадно поглъщаше всичко! Това продължи до новините в седем. Неспирни валежи в Тексас, Хюстън е потънал във вода. Японецът изпусна последната лейка, потърка очила и призна теорията на исландеца. От него ден Цепнатината е заградена и се пази от въоръжените сили.

Аз обаче знам за малка пролука под оградата. Вадата от последните дъждове я издълба и ще успея да се промуша през нея. Ще взема и малка лопата в случай, че куфарите ми не успеят да преминат. Натъпкал съм ги с бележки, написани на всички езици по света. Вие знаете ли, че съществуват няколко стотин езика? И аз не знаех, но старателно издирих всеки един от тях. Презастраховам се, защото учените все още нямат теория, къде излизат пуснатите в Цепнатината неща.

Според моята теория обичаният човек няма как да е лош. Замислете се – щом една-единствена усмивка може да промени настроението ви, то какво би се случило, ако сте постоянно заляти с обич? Разбира се, аз не съм учен и това е само хипотеза. Ще разберем дали е вярна, ако след падането на нощта успея да се добера до Цепнатината. Пожелайте ми успех!

На листчетата написах две думи, за които лесно намерих превод на всичките езици по света, може би защото са най-ползваните: „Обичам те!“

Сърце назаем

Отлично помня шестия си рожден ден по няколко причини.

Първата е, че наскоро се бях научил да разпознавам цифрите и с ентусиазъм четях къде-що видех такива. А през запотеното стъкло на скрибуцащия трамвай, преминаващ през центъра на заснежена София, най-често виждах надписа 1980. Над него имаше и букви, които най-вероятно са изписвали „Честита нова година“, но тогава още не познавах буквите. Докато светът се готвеше да посрещне новото десетилетие, ние с мама и баба се връщахме от пазар в ЦУМ. Там ми купиха конструктор с истински винтчета и гайки, отвертка, и много метални части, от които можеше да се построи дори кран. След това ми позволиха да се повозя няколко пъти на движещите се стълби. В трамвая, докато аз гръмко обявявах всяка видяна от мен цифра, мама и баба тихо си говореха за командировката на татко в Съюза. Надавах ухо, но не разбирах какво е това командировка и съюз. Мама троснато разказваше и за някаква леля Светла, която също била в този съюз.

Татко се прибра чак вечерта, което е странно, защото беше събота. Знаех, че в събота големите не ходят на работа и го попитах къде е бил. Той отговори, че изникнали спешни дела. После ми подаде опакована кутия. От нея извадих някаква кола с чудновата форма и много колела. Тате обясни, че това е луноход. Той се движел съвсем сам по Луната, която сега не можем да видим, защото има облаци и вали сняг. Луноходът е втората причина, поради която запомних шестия си рожден ден. Татко натисна едно копче и машината започна да се върти на килима в хола, като светеше с фаровете си и издаваше пиукащи звуци. Съвсем сам, както го прави и на Луната. Изпаднах във възторг, татко се засмя, а мама и баба гледаха мълчаливи. Не знам защо не харесаха лунохода. Само дядо остави вестника, който винаги четеше, клекна на пода и започна да си играе с мен. Поставяше ръката си на пътя на лунохода, но големите му колела бяха достатъчно мощни, за да преодолеят препятствието. Били специално конструирани, за да се движат по Луната, ми каза той, където имало много и големи скали. После седнахме на масата.

Филмчето на Сънчо беше за барбароните. Преди няколко месеца си бяхме купили голям цветен телевизор и сега се дивях на цветовете му – розово, синьо, зелено. Докато гледах как пред къщата на Татко Барба минава динозавър (после се разбра, че това е шега, устроена от децата му), мама говореше на татко. Настояваше за обяснения. За командировката и Светла. Докато се обръщах, за да си взема картофче от чинията видях, че баба си беше сложила очилата и гледаше строго. Дядо, като че ли не им обръщаше внимание, гледаше телевизия с мен и само от време на време ядно стискаше вестника. Коментирахме с него как всички се изплашили от динозавъра, а динозаври отдавна не съществуват, нали? После духнах свещичките на тортата и мама ми отряза парче с розичка. 

След вечеря отидох в стаята си, а останалите останаха на масата, за да си говорят. Опитах да построя вятърна мелница с новия си метален конструктор, но се оказа прекалено трудно. Реших да изчакам татко, за да ми помогне. Третата причина, поради която никога няма да забравя шестия си рожден ден е, че татко не дойде. От другата стая се чуха викове, някой удари по масата и дядо извика „Махай се!“. Входната врата се трясна. Отидох да видя какво става, но баба ме хвана за ръка и ме върна отново в стаята ми. Попита защо не си играя и аз отговорих, че не мога да се справя сам и ще изчакам татко да се върне, за да сглобим нещо заедно. Тя ме погали по главата, а аз бавно заприбирах всичките винтчета и гайки в кутията. Татко не се върна никога повече.

По тези причини дори сега, след петдесет години, си спомням съвсем ярко шестия си рожден ден. Всъщност, тогава се е случило още нещо, за което разбрах едва днес. Въпреки, че съм бил главният участник в нея, притесненият ми детски мозък е скрил спомена за случката в някое дълбоко чекмедже на съзнанието ми, откъдето не мога да я извадя и сега. След днешния разказ на майка ми си го представям горе-долу така:

Както всяка вечер, мама ме е сложила да спя, целунала ме е по челото, а аз съм гушнал Мечо. Мечо беше кафяв, със стъклени очи и пришито голямо червено сърце на гърдите. От вълнение не съм успял да заспя и сигурно съм слушал какво си говорят възрастните в другата стая. Татко вече го нямало. Мама ми разказа как ридаела, докато нейните родители се опитвали да я успокоят. Малко след като извикала „Той ми разби сърцето“ , видели как излизам от детската стая и влизам в спалнята. Дядо дал знак на останалите да не предприемат нищо. Преценил е, че сам трябва да изживея мъката си. Взел съм ножицата на мама, която стоеше на масичката в ъгъла, заедно с останалите шивашки принадлежности и отново съм се върнал в стаята си. Баба ми се притеснила да не би да се нараня, но дядо само я изгледал мълчаливо. Учудващо е как майка ми си спомня всички подробности около тази случка, а пък аз не. След известно време крадешком съм отворил вратата, изтичал съм пак в спалнята и съм върнал ножицата на мястото й. Всички си отдъхнали.

Майка ми намерила червеното сърце под възглавницата си на другата сутрин. Нямам си на представа, как съм успял да го разшия от гърдите на Мечо с малките си несръчни ръчички, нито пък тя. Каза ми само, че след това не съм обелил и дума за случката и тя също се правела, като че ли нищо не е станало. А аз съм продължил да заспивам със същия Мечо, но вече без сърце.

Днес, в болничната стая, моята майка извади смачкано, избеляло парче плат и ми разказа тази история. Върна ми сърцето, което й бях дал назаем преди петдесет години, защото вече нямала нужда от него. Отивала си. Опитах да й противореча, но тя ме накара да се наведа над леглото й, и също както едно време ме целуна по челото. Добави още, че даденото от мен сърце свършило чудесна работа и напълно заместило разбитото й. А сега е време да си върне заема и аз да го дам на някой друг, който има нужда от него.

Това исках да споделя с вас. Понечих да изгладя овехтялото парче плат, но съпругата ми ме спря. В този си вид сърцето изглеждало напълно естествено – смачкано, както всички останали човешки сърца.  

Стълба към небето

За първи път умрях, когато бях на пет. Спомням си този ден, като че ли беше вчера. С тате си подмятахме топката и бях щастлива. Обичах да играя с тате. Тогава се опитах да метна жълтата топка много нависоко, но ръчичките ми не бяха точни и тя политна назад. Засмях се и се втурнах да я гоня. Чух татко да крещи нещо, но мислех, че се смее. Вперила поглед в търкалящата се топка, не разбрах кога съм излязла на улицата.
После видях, че от коленцето ми тече кръв. Не ме болеше и затова не се разплаках. Вече бях голяма за сълзи. Понечих да се избърша, но ръката ми мина през коляното. Не можех и да стана. След миг татко се появи и ме вдигна в обятията си. Той ридаеше. Но нали възрастните не плачат? Гушнах се в него, но не усетих нищо. Нямаше я топлотата на тялото му.

– Тате, защо плачеш? Не ме боли, само трябва да измием кръвта. Хайде да извикаме мама! – Той не ми отговори. Стискаше ме без да го усещам и беззвучни сълзи се спускаха по лицето му.

Полетях към небето. Като че ли бях вързана за стотици балони. Беше забавно, също както в приказките. Засмях се и погледнах надолу. Там татко продължаваше да прегръща тялото ми. До него, по средата на улицата, имаше спрял автомобил, а някакъв човек беше приседнал на земята и стискаше главата си с ръце. Отнякъде с писъци се появи мама. Тичаше с разтворени ръце.

– Тук съм, мамо! Виж, мога да летя! – Тя не погледна нагоре, а падна на земята и заудря главата си в нея. – Мамо, ще се нараниш!

Никой не ме чуваше. Сигурно защото бях стигнала много нависоко. В небето се появи ярка врата, към която водеше дълга спираловидна стълба. На прага стоеше жена в бяло, която се усмихваше благо. Погледнах надолу, където хората бяха заприличали на мравчици и се заизкачвах. Леличката е добра и ще ме заведе при мама и татко. Стъпалата бяха много стръмни, а крачетата ми къси. Скоро се уморих.

– Не мога повече! – бях готова да ревна.

– Не бързай! – добрата леличка продължаваше да се усмихва. Роклята й светеше и беше много красива.

– Искам при мама! Сигурно вече тъжи за мен. Видях я да плаче…

– Слез, не си за тук!

– Как да отида при мама? Ой! – подхлъзнах се на следващото стъпало, загубих равновесие и започнах да падам. – Помощ!

Земята се приближаваше към мен с бясна скорост. Ето ги – мама, татко…

– Татко, дръж ме!

Изведнъж всичко стана много тъмно. Отворих очи, а над мен се бяха надвесили родителите ми и един чичо доктор.

– Мамо, ударих си коляното и не плаках!

– Няма нищо, детето ми, ще се оправиш – тя пак плачеше, но този път едновременно с това се и смееше. Никога не я бях виждала в такова състояние. И татко се смееше. Лекарят изпусна лека въздишка и също се усмихна.

– А вие защо плакахте толкова много? Нали сте големи? – попитах. – Къде сме?

– В болницата. Сега трябва да си почиваш, миличка. Спинкай!

– Татко, а ти познаваш ли леличката в бяло? Много е красива…

След това съм заспала. По-късно научих, че сърцето ми е било спряло за малко, но после ритъмът му се е възстановил чудодейно.

Това се случи преди много години. Сега се подготвям да умра за втори път, а може би и за последен. Краката ми са вече достатъчно дълги, за да изкачат стъпалата, макар да изпитвам болки в коленете. Не ме е страх и няма да плача, защото съм пораснала още много. А пък ми е дошло и времето. Там, горе ще ме чака жената със светещата рокля. Все още си мисля за нея като за добрата леля. Тя е много добричка и ще ме заведе при мама и татко, които вече са там. Тръгвам!

Заводът

Здравей, Боре!

Реших да ти драсна някой ред, защото ми домъчня за теб. Всъщност видях старата табла, дето сега събира прах върху гардероба и ми докривя. Вече няма с кого да играя. Опитах да науча внука, ама той изобщо не схвана какво е капия. А помниш ли колко безсънни нощи е видяла? Изтъркахме я от игра! Веднъж, когато те победих с дюшеш така се ядоса, че я прасна с юмрук и един пул се счупи на две. После довършихме играта с бирена капачка. Голям смях падна тогава. Помниш ли, Боре?

Онзи ден минах покрай училището ни. То още си стои, но няма покрив, няма дори врати и прозорци – само голи стени с изтъркана мазилка. Реших да влезна и просто да погаля тез стени, между които се научихме на четмо, писмо и корен квадратен. Храсти са поникнали вътре, Боре. Отляво, на първия етаж беше кабинета по биология, помниш ли? Където в седми клас сложи кабарче на стола на учителката и тя яко изписка. Тогава пак много се смяхме, но после дойде баща ти (мир на праха му). Идваше от завода и още не се беше измил. Oт училище до вас те влачи за ухото, а с другата ръка те налагаше. И каза, че ако не щеш да учиш, то в завода тъкмо набирали хамали. Тогава ни дойде акъла и напук на габърчето се изучихме, висше завършихме, че и в същия железопътен завод ни назначиха. Но като технолози, не хамали. А сега децата ходят да учат в града, но то няма и много деца де.

Знаеш ли, Боре? Завода вече го няма. Първо изнесоха машините, после циганите окрадоха тухлите, така че и стени не му останаха. Хората кучета ги яли. Оправяйте се, казаха, така е при новото време. И ние се оправяме някак. Макар че, никак не ми е ясно как времената се менят, а хората си остават същите. Не трябва ли хората да променят времената?

Боре, помниш ли, когато на втората година в завода обърках диаметъра на една резба? Вместо 40 бях написал 30 на чертежа. Нашите тръгват да завинтват колелата на локомотива и хоп – не стават! И цялата партида отиде за претопяване. Тогава влезнах като мумия в кабинета на директора Стойков, едва не напълних гащите. Той пък се оказа разбран човек. „Влюбен ли си бе, момче?“ Позна човечеца, точно се бяхме залюбили с Мима. „От днес нататък всеки твой чертеж аз ще го проверявам“. Така и направи – три месеца си отделяше от времето, докато не се съсредоточих отново. И не ме наказа за голямата грешка, потули се случая. Хвала му!

Боре, знаеш ли, че Стойков е жив и здрав и до днес? И той попадна в нашата категория, дето кучетата трябва да ни ядат. Стойков пък се оказа почитател на старото време, в което хората имаха чест и достойнство. Заплю всички и смело каза „Майната ви! Дано има Бог, че да ви накаже!“ Сега си копае градинката, въпреки че гони осемдесетака. Често му нося нещо сготвено от Мима, защото е вдовец и не се оправя с домакинската работа. Той пък не спира да разказва смешни случки от завода и много се смеем, но за онези сбъркани 10 милиметра се прави, че не помни. Хубаво ми е с него, Боре, жалко че не играе табла. Да е жив и здрав човека, ще кажа на Мима да му направи млечна баница, той много я обича.

Та така, приятелю – завод няма, училище няма, деца няма. И държава няма.

Нищо няма вече, брат ми!

Има шайка крадци, които, ако ги питаш за какво са им тези пари няма да могат да ти отговорят. Защото бащите им не са ги влачили и налагали през цялото село за дето не учат. Сега е срамно да учиш и да сътвориш нещо хубаво за хората. Това са балъци – така ги наричат.

Това е новото време, Боре!

Не мога да свикна с него, приятелю!

Хей, навън заръмя, сигурно си се разплакал и ти горе на небето. Недей, Боре! Нека младите не виждат, че плачем, това ще ги обезкуражи. Но ако си близо до Бог, помоли го да изпрати някакъв знак, че скоро пак ще изгрее слънце. Аз знам, че Бог няма да свърши нашата работа, но нека поне покаже, че ни вижда. На младите да го покаже, защото нас – кучета ни яли. Макар че и аз съм си приготвил една яка сопа, а кога ще я ползвам – това времето ще покаже.   

Твой верен приятел: Даниел.

Тя избра нещо друго

– И може да е тук топчето, а може и да е тук! Познай къде е топчето! Кажи ти, друже! Къде е топчето?

– Под лявата кутийка. – Сергей от известно време наблюдаваше играта на уличния комарджия. Несъмнено бе шарлатанин, защото докато разбъркваше три кутийки под едната, от които имаше малко гумено топче, той умело го хващаше с пръст и буташе под съседната кутийка.

– Имаш ли десет лева, приятелю?

– Имам си…

– Ами, заложи ги!

– Добре…

– И така, дами и господа, нека видим! Сигурен ли си в избора си, приятелю?

– Абсолютно!

– Моментът на истината настъпи! И… – имаме си победител! А сега, нека удвоим залога, какво ще кажеш, друже? Двадесет за четиридесет? Може да спечелиш, може да изгубиш! Но днес си късметлия! Е?

– Ще играя!

– Такааа..., нека играта започне! Ако гледаш внимателно, ще спечелиш обезателно! Може да е тук топчето, но може и да е тук! – мъжът със сивия каскет бързо разместваше кибритените кутийки, като вкарваше и пръста си в действие. – Познай къде е топчето?

– По средата – докато се разместваха кутийките, Сергей дори не гледаше в тях.

– Щом си толкова сигурен, нека удвоим залога! Четиридесет за осемдесет?

– Става – банкнотите се появиха на сгъваемата масичка.

– Сигурен ли си? Къде е топчето?

– По средата, казах вече.

– Помисли пак!

– Хайде, вдигай кутията, бе! – широкоплещест мъж от събралата се вече група зяпачи гледаше лошо.

– Нека видим! Иииии… Да! Пак имаме победител – комарджията не загуби самообладание, но прихлупи каскета си по-ниско, – осемдесет за сто и шейсет? Ще опиташ ли пак? Нали си много добър? Нека те пробвам сега! Двойно или нищо! Но ти си смелчага, нали така, пич?

– Става! Бъркай!

– Сергей, какво си мислиш, че правиш? – Мария от пет минути наблюдаваше играта на съпруга си, без той дори да разбере. Физиономията й бе застинала и всъщност нещо в нея силно наподобяваше сфинкс. – Веднага тръгвай пред мен!

– Ооо, девойче, имаме си приказка с господина! Какво ще кажеш за идеята да млъкнеш и да си довършим играта, а? – каскетът вече бе махнат и лъсна голо теме.

– Чакай, Миме, печеля…

- Не ми викай Миме! Потегляй веднага пред мен! – сфинксът се вкамени до пределите си и остаря с около хиляда години.

– Играеш ли бе, тарикат? Или си под чехъл? Хайде, бъркам, осемдесет за сто и шестдесет.

– Играя! Давай! – Сергей си позволи да погледне строго съпругата си за първи път от десетгодишния им съвместен живот. Дори се въодушеви. – Бъркай кутиите, бе… тарикат!

– Който гледа внимателно, ще спечели обезателно! И може да е тук, а може да е там! Къде е топчето? Ще познаеш ли или милата ти девойка ти изпи акъла? Май не си сигурен, а? Охооо, колебаеш се, дясно, ляво или по средата? Казвай, братле!

– По средата – Сергей през цялото време гледаше комарджията право в очите. Не измести поглед към кутийките.

– Сигурен ли си? Това ли е твоят избор? – каскетът отново бе на главата.

– Вдигай кутията и да видим! Внимавай, че днес не ми е ден! – широкоплещестият бе току зад гърба на Сергей.

– Добре! Ето, пич, пак спечели! Да пробваме пак, а?

– Сергей, моментално тръгвай! На секундата! – сфинксът Мария разчупи каменното изражение и се разкрещя.

– Тръгваме, скъпа…

– Не съм свършил с теб, приятелю! Ти си бил голям тарикат, а? Сто и шестдесет за триста и двадесет, как ти звучи? Остави малката дама да се прибере сама на топло. Вечно до задника ли й стоиш? Продължаваме!

– Казах, че днес не ми е ден. Внимавай, приятел, че да не ти сменя физиономията. Давай парите на човека! – широкият гръб вече се бе опрял с ръце на масичката и гледаше сивия каскет от упор.

***

Пътуването в колата беше безмълвно. Подобна напрегната тишина има само в гробниците на египетските фараони. Мария шофираше с познатото каменно изражение.

– Виж, мила, от двадесет лева станаха сто и шестдесет! Мога да ти купя пръстен с перла… или пък нещо друго…

– Дай обяснение! Защо игра хазарт?

– Не ми се карай! Аз просто знаех къде е топчето.

– Откъде знаеше?

– Просто знаех. От известно време знам повече.

– Аха, и какво друго знаеш?

– Знам например, че онзи ден не си била на моминско парти, била си с колегата ти от офиса! Ето, това знам! Друго интересува ли те?

Подобно твърдение, изказано по средата на завой, накара Мария за момент да изгуби управление над автомобила. Тя рязко спря на алеята пред къщата им. 

– Не си въобразявай глупости, Сергей! Иван е мил, но ми е само приятел.

– Тъй ли? Само приятел? А как прекарахте у дома му? Май не сте играли скрабъл. Усещам, че е паднала голяма забава.

– Няма откъде да знаеш това – сфинксът отново влезе в действие.

– Но го знам! – Сергей блъсна вратата и с ведра усмивка се отправи към дома си.

Докато Мария белеше краставиците (екологично чисти и без нитрати, както твърдеше табелата), Сергей гледаше любимото си шоу по телевизията. Водещият на „Стани богат“ току-що зададе въпрос за петдесет хиляди лева: „Колко въпросителни има в писмото до народа, написано от Васил Левски?” Но и това предаване вече не му беше интересно – Сергей знаеше отговорите на всички въпроси. Мария наруши тишината:

– Беше само за един път мили, няма да се повтори. Дори не беше хубаво.

– Известно ми е, че не ти е харесало. Понякога външният вид лъже. Но знам още, че никога не си ме обичала. Преди се колебаех, но сега вече съм сигурен. Не, че много ме вълнува, де. Виж, асистентката си е сменила прическата.

– Серги, не може да знаеш всичко! Как става това?

– Циганката-просякиня ме благослови. Дадох й два лева, а тя ми даде дарбата.

Екологичната краставица падна на пода. Ножът също.

– Циганка ти е дала дарба? Тя да не е Господ!

– Някаква от техните магьоснички, не знам. Хм… Виж ти, ето това не знам!

– Ти ли й каза, че го искаш?

- Неее…, сигурно е усетила желанието ми. Знаеш ли, не е добре да знаеш отговорите на всички въпроси, понякога това адски дразни. Май беше по-добре да си пожелая друго…

– Къде намери тази циганка?

– На ъгъла, до пазара. Минаваш покрай нея по пътя за търговския център, но надали си я забелязвала. Познай кой ще е следващият въпрос на водещия? Аз знам! – Сергей искрено се разсмя.

***

На следващия ден Мария се изправи пред съсухрената жена, клекнала върху кашон на тротоара.

– Имаш ли стотинки, мило дете?

– Коя си ти?

– Тази, която чака няколко жълти стотинки за хляб.

Мария подаде на старицата два лева, а тя съсредоточено я погледна. Тъмните й очи заприличаха на черни дупки.

– Ти не искаш това, дете мое…

– Искам! Искам го!  

– Знанието е опасно! Не всеки е способен да се справи със силата му! Освен това не си искрена, ти не искаш това!

– Тогава нека си избера нещо друго! Ето ти още два лева. Сега си намислих друго желание.

– Ти не дойде при мен, за да дадеш милостиня, дойде да искаш. Това е греховно! - Старицата отново погълна с черните си дупки очите на Мария, а тя отстъпи назад. – Сигурна ли си в желанието си?

– Да! Абсолютно! Винаги това съм искала!

– Така да бъде! Носи теглото на желанието си!

Същата вечер, докато Сергей забавляваше приятелите си в близкото кафене, мощен взрив разтърси заспалата улица. Пристигналите полицаи бяха меко казано шашардисани. На мястото на дървената къща, която по техни данни трябваше да се намира на съответното място, имаше огромна купчина пари. Измежду пачките с долари, лири стерлинги, индонезийски рупии и каквито още банкноти съществуват на света, се подаваше по някоя дъска от доскорошната кокетна постройка. Най-отдолу, под два чувала чешки крони, лежеше бездиханна Мария, която няколко часа по-рано си пожела да има всичките пари на света.

На пристигналия малко по-късно пребледнял Сергей, полицаят успя да зададе само един въпрос:

- Приятел, сигурен ли си, че правилно си попълнил данъчната си декларация?

Един сантиметър

„Пушенето забранено!“ не спря Вероника. Не я спря и свидетелството й за сключен граждански брак. Не я спрях и аз.

Издишаният през прозореца дим беше върнат обратно от ноемврийския вятър. Ефирен облак обви гарвановите коси и достигна до мен. Прошепна тайна за нещо неизвършено и се разсея над гардероба в ъгъла. Приближих, за да я докосна. За първи път.

Отзад не се виждаше разкопчаното копче на роклята. Зимният хлад близна голото рамо и косъмчетата-пазители на свещената красота се изправиха готови за бой. Вероника потръпна, а смелите войници съзрели нов похитител на безценната им господарка, вкупом се обърнаха срещу мен. Аз не съм ви враг, момчета! Ще ви погаля нежно и ще ви успокоя. Ще заспите за секунда, а след това ще погаля и розовата кожа, която пазите. Само с един пръст. Мекотата на досега ми ще я размечтае. Тя е дошла тук, за да получи топлина. А топлината е най-осезаема след силен студ. От изпепеляващия огън ще се разтвори, ще ме погълне, ще забрави за света и космоса. Ще крещи, попаднала в други вселени.

Усетила наближаващата топлина, Вероника се обърна. Погледна ме и пропаднах в окена на очите й. Атлазена дълбина, в която спомените се давят и погубват. Океанът няма спомени, има могъщество. Своенравно се метнах в него и заплувах. През пухкавите устни, надолу към разкопчаното копче на деколтето, надолу към урагана на пъпа. Завъртях се във вихъра му и продължих към хълма и отворената раковина. Покрита с влага тя ме приканва да я посетя. Врата към блаженството, портал към необятното. Още е рано, трябва да обходя цялата територия. Тя тръпне в очакване. Колената се присвиват и отдалечават, повдигат се и чакат. Очакването е вълшебно. Глезените се молят за още милувки. Червен педикюр на присвитите пръсти. Те знаят какво ще последва, знам го и аз.

Изплувах от дълбините на фантазията със сетни сили и протегната ръка. Вероника чакаше да я докосна. Издиша последната струйка от захвърлената цигара в лицето ми. Тютюневият облак ми закрещя за нещо незапочнато и гневно изчезна. Устните й  застинаха въпросително, а очите-океан се разтвориха в очакване на корабокрушенеца.

Идвам скъпа, ръката ми е почти до теб. Само още един сантиметър...    

Полет нависоко

Ела с мен, човече! Искаш ли да полетим? А, нямаш крила... Винаги си нося по един резервен чифт, ще ти ги дам. Но после ще ми ги върнеш, нали? Крилата станаха дефицитни в последно време. Нямат търсене и затова все по-рядко се произвеждат. Съгласен си? Браво, смелчага си ти! Ако знаеш, колко много се отказаха... Било им добре да крачат по утъпканата земя. Точно така, стегни ги хубаво, никой не иска да гледа размазани трупове на хора, паднали от висините. А сега ме последвай и внимавай въздушните течения да не те отклонят от правия път. Тази вечер са особено бурни.

Ето, че полетяхме, приятелю! Виждаш ли хората, станаха малки като мравчици? И щъкат ли, щъкат насам-натам, уж без цел и посока. Отвисоко всичко изглежда по-различно, нали? Дребни създания, загубени в човешкия мравуняк. Ако беше долу и ти сега щеше да щъкаш по сивите улици. И тези отвисокото щяха да те гледат с пренебрежение. Човечето-мравчица!

Ей, ей! Какви ги вършиш? Как реши, че плюенето отвисоко е позволено? Искаш да издавиш хората, заради твоето високо положение ли? Добре, че те бутнах в последния момент. Така плюнката ти падна в езерото и няма пострадали. Следващия път ще ти взема крилата, да знаеш! Ела сега да се снижим малко, та да видиш кой щеше да убиеш заради твоето своеволно небрежество.

Още по-ниско лети, ако обичаш. Абе, ти много бързо започна да изпитваш страх от тесните улици между панелните блокове. Спокойно, крилете ти не са чак толкова големи, няма да се закачат за някой мухлясал простор и да се прекатуриш, бъди спокоен. А може би трябва. Виж сега тази жена с пазарска торба. Знаеш ли коя е тя? Не знаеш, разбира се. Отвисокото тя за теб е поредната мравка, която само може да те погъделичка, ако те полази. Но с един удар ти би я смазал, нали? Няма вредител – няма проблем. Но нека я последваме и да продължа разказа си.

Та, тази жена-мравка успя след множество дела в съдилищата да избяга от съпруга си. Направи го, защото мъжът й я биеше. Лошото е, че я биеше без особена причина, а малката им дъщеричка гледаше. Момиченцето е на четири години и докато мъжката мравка бие женската, защото мусаката е леко прегоряла, то стиска дългите уши на плюшеното си зайче. Така ги стиска, братче, че едното ухо на зайчето вече е почти откъснато. Няма кой да го зашие, защото всяка вечер посинената майка си ляга със сълзи на очи. Бащата от шев и кройка не разбира, а и се съмнявам че би приложил уменията си, за да задоволи сополивото и никому ненужно хлапе. То и без това си реве постоянно, а пък ракията също се лее постоянно.

Женицата успя да се разведе със съпруга си с надеждата да заживее спокоен живот. На изхода на съдебната зала, мъжкарят незнайно по какви причини обяви, че ще я убива. Но, защо? – плахо попита жената. Ей така, да ти е гадно, както ми е гадно на мен! Животът е гаден, ти си гадна, всичко е гадно! – развя дебели юмруци мъжката мравка. Затова сега женската постоянно се оглежда, докато ходи по тъмната уличка. А в малкото джобче на чантата й има макара с розов конец. Днес го купи, за да зашие ухото на зайчето, което вече се отскубна от дърпане.

Ако плюнката ти беше паднала над изстрадалата жена, кой сега щеше да зашие ухото на зайчето, кажи ми? Не знаеш, нали? Ооо, не бързай да се издигаш, няма къде да избягаш. Крилата са мои, забрави ли? Мисля, че полетът във високото те опияни. Време е да си взема крилата, а ти да походиш още малко по гадната земя. След време може да ти ги дам пак, стига да си готов за тях. Приятно крачене, приятелю и да знаеш едно от мен – понякога перспективата от високото лъже! Затова, когато пак полетиш из облаците, се приземявай по-често, за да добиеш реална представа за размера на хората и събитията.